Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Тръгнах по коридора към стола. Край мен се точеше верига от работници. Никога не бях виждал лицата им толкова мрачни. Някои от мъжете плачеха, много от момичетата бяха скрили лица в работните си барети. Една от девойките бе прегърнала своята приятелка през раменете и тихо я утешаваше:

— Не плачи така, чуваш ли! Ами че нали няма да има повече бомбардировки.

И моите очи се напълниха със сълзи. Не исках да ме видят, че плача, защото се срамувах, затова спрях край мивката до вратата на стола, за да си измия ръцете. Една жена на средна възраст от обслужващия персонал, която бе тъкмо свършила да нарежда масите, дойде при мен, поклони ми се вежливо, сякаш ми поднасяше съболезнованията си, и рече:

— Ах, господин Шидзума, наистина не знам какво е прието да се казва в такива случаи. Аз съм проста жена, но ми е толкова обидно, толкова обидно…

Жената обаче не плачеше. Пресъхнали бяха и моите сълзи. Пък и, честно казано, аз не плачех за това, че по обяд на еди-кой си ден от еди-кой си месец се беше случило еди-какво си. В спомените си се върнах в своето детство. Тогава играех около къщи и един от селските нахалници — високо и налудничаво момче на име Иоичи, ме тормозеше постоянно. Но аз никога не плачех пред него. Вместо това се втурвах вкъщи, притисках се до топлата гръд на мама и едва тогава давах воля на сълзите си. И досега си спомням соления вкус на млякото. Сълзите, които ронех тогава, бяха сълзи на облекчение. Такива бяха, струва ми се, и тези, днешните сълзи.

По масите в стола бяха насядали около двадесетина души. Тук бе и директорът. Повечето от присъствуващите бяха все хора на възраст. Те седяха притихнали и мрачни като редица от каменни Буди. До вратата към кухнята стоеше една от младите сервитьорки и стискаше в ръцете си кърпа. Изглеждаше така, сякаш само преди малко е била строго мъмрена.

— Господин Фуджита, приготвих документите за въглищата — рекох на директора и седнах на мястото срещу него. — Значи капитулация, а?

— Така изглежда — отвърна с някаква неочаквана решителност в гласа той. — Току-що по радиото говори императорът. Но много лошо се чуваше. Един от хората се опита да го оправи, но стана още по-лошо. Не чухме съвсем ясно. Не се съмнявам обаче, че е капитулация.

Никой не се бе докоснал до яденето. Отгоре ечемичената каша в паниците бе хванала корица, върху която бяха накацали мухи. Мухите нападнаха и чиниите със задушени в соев сос миди. Никой не направи опит да ги разпъди.

— Е, какво пък толкоз — извика директорът, но гласът му прозвуча доста неубедително. — По-добре да хапнем, а? Момиче, я донеси тук мариновани сливи. Гледай на всекиго да се паднат по три, ясно ли е? От утре във фабриката ще се разпорежда сигурно врагът и моите заповеди няма да струват пукната пара.

Всички продължаваха да мълчат, но директорът грабна клечките за ядене и ние го последвахме. Всеки получи по три сливи. Аз направих като господин Фуджита: сложих сливите в кашата, налях вътре чай и я разбърках след това с клечките. Тъкмо си доливах чай, когато забелязах, че на дъното на паницата ми има само една слива. Другите две бяха изчезнали. Не помнех да съм ги изял, пък и не виждах наоколо костилки. А и беше ли възможно да съм ги изял, без изобщо да ги усетя? Сигурно съм ги глътнал незабелязано, реших аз и прокарах ръка по гърлото си. Не напипах обаче нищо твърдо…

След обяда един от работниците, казваше се Йода, най-неочаквано заяви, че в речта на императора се съдържал и призив към народа да се бори още по-решително. В миг всички замръзнаха по местата си и нито директорът, нито пък някой друг от присъствуващите направи опит да стане от масата. После някой извика високо: „Долни слухове!“ Окуражен от тези думи, Наканиши от работилницата рече, че със собствените си уши чул Негово Превъзходителство да казва съвсем ясно: „Ако военните действия продължат, в крайна сметка…“

— Не мога да се закълна, но и на мен ми се струва, че чух нещо подобно — обади се директорът.

Още двама-трима потвърдиха, че точно това били думите на Негово Превъзходителство. Ако те бяха прави, то тези думи нямаха нищо общо с призива за още по-решителна борба. В края на краищата всички единодушно се съгласиха, че Япония е претърпяла пълно поражение. Това бе потвърдено по радиото в пет часа след обед. После прочетох във вестниците и рескрипта на императора, в който се казваше следното: „Врагът използва нов вид бомба, която отне живота на много хора и нанесе огромни щети. Ако военните действия продължат, в крайна сметка това ще доведе не само до унищожението на японската раса, но и до пълното изтребване на цялата човешка цивилизация…“