Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Изядох обяда си на крак, докато вървях през оризовите ниви. Вече наближавах хълмовете. Виждаха се пушеците от кладите за изгаряне на умрелите.

Върнах се във фабриката и заварих директора с още няколко души да пие в стола студен чай от ечемик. Всички изглеждаха умърлушени и потиснати. Докладвах накратко, без да намеквам пред другите за нашето малко тържество предишната вечер:

— Разбрах се с началника на гара Кай да ми се обади, ако се появят въглища. До утре — вдругиден те все нещо ще са разбрали по въпроса.

— Благодаря ти за старанието — отвърна мрачно директорът. — Я ти, Шидзума, по-добре ни кажи как реагираха хирошимците.

— Днес не ходих чак до града. Но на какво как са реагирали хирошимците питате?

— На известието, че утре по обяд по радиото ще бъде предадено важно съобщение, разбира се. Тъкмо се чудехме какво ли означава това!

Усетих, че върхът на езика ми леко изтръпна. Нямах представа какво бе това „важно съобщение“, но най-вероятно то означаваше или мирни преговори, или капитулация, или пък примирие. Вече толкова често се говореше за „борба до сетен дъх“, че не виждах смисъл да й се посвещава специално съобщение по радиото.

Всички присъствуващи седяхме умърлушени и мълчаливи, но от време на време някой нарушаваше мълчанието, сякаш изведнъж се бе сетил за него. Тогава всички започвахме да говорим един през друг, без да се изслушваме. Излизаше нещо съвсем несвързано, но в общи линии ставаше дума за следното:

В този ден необезпокоявана от никого над нас бе прелетяла ескадра вражески самолети, без обаче те да пуснат бомби. Нашата зенитна артилерия не бе изстреляла срещу тях нито един снаряд. Тя не се бе опитала да стори това и предишния ден. С изключение на днешната бомбардировка над Ивакуни през последните два-три дена нещата се бяха променили. Правителството изглежда се бе вече договорило с противника и на следващия ден се канеше официално да оповести това. Но едва ли ставаше дума за подписването на мирен договор или за обявяването на примирие, защото самолетите на противника прелитаха така, сякаш бяха пълни стопани на тая земя. Ето защо единствено възможна изглеждаше капитулацията, което от своя страна означаваше, че врагът се кани да нахлуе в Япония, да овладее пристанищата и да обезоръжи нашите отбранителни сили, подобно на това, което правеше нашата армия през войната в окупираните презокеански страни. А възможно ли бе „важното съобщение“ да се окаже декларация за обявяване на война на Съветския съюз? Тогава целият свят щеше да се надигне срещу нас. Какво очакваше окупационната японска армия? А мирните граждани вътре в страната? До този момент ние мислехме, че положението не може да стане по-тежко от сегашното, но ако над цялата страна надвисне опасността да бъдем напълно унищожени, всеки един от нас бе готов да изпълни с чест своя дълг към отечеството. (При все че никой не знаеше в какво точно се изразява той.) Силата бе на страната на врага. Нахлуеше ли на наша територия, той щеше може би да кастрира до един мъжете в страната… Не можехме ли да капитулираме, преди да бъде пусната страшната бомба? Не, ние капитулирахме именно в резултат на нея. Но все пак врагът не можеше да не знае, че Япония по същество бе вече победена. Тогава може би не беше все пак необходимо да хвърля бомбата. Във всеки случай онези, които ни бяха хвърлили в тази война…

Тук разговорът започна да приема опасен поврат, затова предположенията бяха прекратени.

Аз пак отворих дума за преговорите си с началника на гара Кай.

— В такъв случай — рече директорът — приготви до утре необходимите документи. Утре ще предават това важно съобщение, затова искам всичко да бъде написано и документирано, за да не се получават после недоразумения, ако някой рече да провери как стоят при нас нещата. Веднъж вече се опарихме и мисля, че ни стига. Никакви рискове повече! Това е моята заповед, заповед на директора, и моля да не се забравя това. Господин Фуджита говореше много ясно, за да го чуят всички присъствуващи.

„Опарили“ се бяхме през пролетта, когато един предназначен за нашата фабрика вагон с въглища бе по грешка изпратен на друго предприятие. Ние бяхме обвинени, че сме го направили специално. По-късно се изясни, че се касае за една досадна грешка, но фирмата за доставка на въглища се бе опитала да ни използва като изкупителна жертва.

Казах на директора и на останалите за бялата дъга, която бях зърнал на път за гара Кай.