Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Така ли, значи и ти си видял такава дъга? — извика директорът и удари с ръка по масата. — Аз видях бяла дъга в Токио точно преди да започнат февруарските събития 46. Бяла, забележете.

И онази дъга пресичала слънцето. Около единадесет часа преди обед директорът минавал край двореца и си мислел, че този ден морето сигурно е бурно, защото стотици гларуси били накацали по дигите на пълния с вода ров. Било февруари и имало и големи ята диви патици, но да се съберат на едно място толкова много гларуси било доста странно. Тъкмо размишлявал за това, когато съзрял в небето бяла дъга. Тя разсичала слънцето на две.

— Това бе предзнаменование, че ще се случи нещо лошо — рече той. — На другия ден, двадесет и шести февруари, избухна инцидентът, тоест един ден след това. Разказах на един високопоставен чиновник от кметството, че съм видял преди малко бяла дъга, и той остана потресен. „Бяла дъга да пресича слънцето! — възкликна той. — Ами че това е знамение! Сигурно ще настъпят военни безредици!“ В историята, според него, имало описани подобни случаи. В китайската „Книга на историята“ 47например. Аз пък си рекох, че това са глупости, но на другия ден избухна бунтът.

— Тази, която аз видях, беше тясна — обясних аз. — Пронизваше слънцето като стрела.

— Точно така, не много широка, подобна на стрела и бяла. Не съм суеверен, но бялата дъга означава нещастие. Сигурен съм — заяви директорът.

Целия ден бях прекарал на крака и се чувствувах много уморен. Затова реших да приготвя необходимите документи на следващия ден. Вечерях с директора и с останалите в стола.

— Има малко от снощното саке — пошушнах на господин Фуджита.

— Чудесно! — отвърна той. — Да чуем съобщението, пък аз може утре да дойда да го допием.

15 август. Ясно е.

Цяла нощ спах като убит, но се събудих много рано. Имах чувството, че никога няма да настъпи време за закуска. Опитах да залъжа глада си с малко вода. Приготвих се за работа, но беше още толкова рано, че седнах на стъпалата пред къщи и зачаках. След малко при мен дойде бащата на хазяина.

— Какво ще да е това важно съобщение? — попита той и ми подаде нещо увито в парче от вестник.

Беше кафе на зърна. Старецът обясни, че неговият племенник заминал преди повече от двадесет години на работа в Бразилия. Кафето изпратил преди няколко години, но понеже не знаели как да го „ядат“, досега го държали в един ъгъл в килера. Аз също за пръв път виждах кафе на зърна и нямах никаква представа нито как се пече, нито как се мели.

— Дали е Мока или Арабика? — попитах все пак дълбокомислено. — Разправят, че напоследък в Бразилия отглеждали някакъв хибрид на сортовете Мока и Арабика.

Бях чул това от директора на нашата фабрика. Взех кафето и благодарих.

Старецът не бе дошъл при мен, за да подразбере нещо за хода на войната. Той просто се тревожеше за важното съобщение и изпитваше нужда да поговори с някого. Аз обаче бях крайно неразговорлив. Между другото той ми разказа, че в река Темма в Хирошима рибите продължавали да измират. Те се обръщали с коремите нагоре и ако хванеш някоя, люспите й мигом се свличат, а перките й оставали в ръцете ти. Повечето от шараните в езерото Асано измрели още по време на взрива, а оживелите били без люспи и плували със сетни сили. Старецът бе също така чул да разправят, че хората, които отишли в града след бомбардировката, получавали обриви по кожата, косата им започвала да капе, а зъбите им да се клатят.

Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но поне в този момент от главата ми не падаше нито косъм, пък и нямах обриви по кожата. Зъбите ми също бяха наред. (Две години след взрива обаче, когато бях вече съвсем сигурен, че съм останал невредим, два зъба започнаха да ми се клатят и аз ги измъкнах съвсем лесно. После се разклатиха още четири. Извадих си ги сам, без да усетя каквато и да било болка. Сега горната ми челюст е изкуствена. Попресиля ли се с работа, на главата ми изскачат мехурчета, големи като бобени зърна. Не мина и година от страшната бомбардировка и моят приятел Шокичи, с когото заедно отглеждаме шарани, си извади съвсем безболезнено всичките зъби. И то в течение само на два месеца. Сега и горната, и долната му челюсти са изкуствени. Горните венци на Шокичи бяха се смъкнали толкова ниско, че зъболекарят доста се измъчил, докато му направи зъбите. Въпреки това горната му устна като че ли се бе подвила навътре и Шокичи се принуди да си пусне мустаци. Той и досега ги носи. Красиви, гъсти, мъжествени мустаци. Хората от селото, макар и да знаят цялата история, понякога забравят за причината и се подиграват на Шокичи, че мустаците му не отговарят на положението му. А пък приятелят ми не е някакъв суетен човек. Мога с две ръце да се подпиша, че той е най-скромният и най-добрият от всички, които познавам. — Записано по-късно.)