Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Бомбите — не една, а две — били пуснати с парашути. Едната била с отровен газ, другата пък — фугасна. До момента на бомбардировката в Хирошима имало сто и деветдесет лекари, сто и двадесет от тях вече не били сред живите…

Той изглеждаше най-обикновен човечец, облечен в износени тъмносини широки панталони. Но без да се замисля особено, можеше да отговори на всеки зададен му въпрос. (Оказа се обаче, че информацията му е с малки изключения съвсем невярна — записано по-късно.)

Пътят между развалините бе осеян със счупени стъкла. Слънчевата светлина се отразяваше в тях и те хвърляха такива остри отблясъци, че бе невъзможно да се върви с вдигната глава. За разлика от предишния ден миризмата на смърт се бе малко поразсеяла, но от превърнатите в купчини керемиди развалини на къщите все още се носеше задушлива воня. Спасителните отряди, които разчистваха разрушения град, бяха получили изглежда нови попълнения, защото често пред погледа ми попадаха хора, облечени с макар и поизбелели от честото пране, но още незацапани от потта работни дрехи.

Бродех безцелно по улиците, докато най-сетне не се озовах пред останките на фирмата по разпределение на въглищата. По оцелелите части от стените бяха надраскани седемнадесет-осемнадесет адресирани до фирмата послания. В почти всички се изразяваше една и съща молба — да се съобщи къде е временното й седалище. Не забелязах обаче някое от посланията да бе удостоено с отговор. Осъзнавах колко безсмислено е да продължавам да търся въглища, но все пак трябваше нещо да направя. Взех да обмислям план за действие и тогава изведнъж си спомних, че край пътя за Хесака бях видял огромна камара въглища. Мястото — то беше на половината път между Гара Хесака и Гара Ягучи — се наричаше Ода. През пролетта и в началото на лятото ми се бе наложило да минавам три пъти с влак оттам. Тогава и бях зърнал купчината въглища.

За суровина за плата, който се тъчеше в нашата фабрика, използвахме предварително изпран във вряла вода и след това добре изсушен коноп. Отделът по снабдяването винаги имаше запаси от него, колкото да поддържа нормалния ритъм на работа в продължение на десетина дни. Тъй че колкото до конопа в склада имахме достатъчно, за да работим до двадесети този месец. Запасите ни от въглища обаче се бяха изчерпали напълно. Беше вече прекалено късно отсега нататък да вървя да разузнавам какво се е случило с президента на въпросната фирма, тъй че реших да открия собственика на въглищата в Ода и лично да преговарям с него.

Село Ода е разположено на главното течение на река Ота точно срещу Фуруичи. Е, малко заобикалях, но ако тръгнех по железопътната линия Гейби и минех през прохладните места в подножието на хълмовете, можех точно срещу фабриката да прегазя реката и да се прибера у дома. Реших и тръгнах по линията.

Изведнъж се сетих, че съм забравил пакета със сухарите на камъните пред разрушената фирма. Не можех обаче да се върна обратно, за да си го прибера. От двете страни на железопътната линия под сенките на дърветата, на празните места и край нивите бежанци си бяха направили колиби. Бяха използвали всичко попаднало им под ръка: стари дъски, обгорели ламаринени листове, стари рогозки, слама, сламени торби, клонки от храсти, че дори и зелена трева. По клоните на дърветата висеше накачено пране, а някъде за подпорен стълб на колибите хората бяха използвали самите стволове на дърветата.

Пред една от колибите бежанци си бяха направили огнище от натрупани един върху друг камъни. На огъня бе поставено нещо като тиган, направен от извит лист ламарина. Край друга се издигаше огромна купчина сухи клони. На едно място под едно дърво върху купчинка камъни лежеше загърнат в бяла кърпа вързоп. Край вързопа в стара тенекиена кутия бяха натопени диви цветя. Под сянката на дървото някаква старица лежеше по гръб върху постеля от храсталак.

Пред входа на всяка колиба имаше купчинки свежа трева и изсъхнали борови иглички. Сигурно с тях разпъждаха комарите. В две-три колиби видях да лежат ранени. Макар че беше посред бял ден и комарите се бяха изпокрили, едно семейство трескаво разпалваше огън пред своето импровизирано жилище. Тези хора ми се видяха много странни. Те бяха изровили дупка, в нея бяха сложили непромокаема хартия и бяха напълнили дупката с вода. Една млада жена вадеше от огъня камъчета и ги пускаше във водата. Чувал бях да разправят, че хората от планините си топлят по този начин вода за къпане, но кой знае дали тези тук бяха от някое планинско селище. Дойде ми наум обаче, че ако искаха да се изкъпят, можеха да сторят това в минаващата наблизо река, тъй че сигурно топлеха вода, за да измият някой ранен.