Масуджи Ибусе - Черен дъжд

По-късно, когато специален спасителен отряд бе разровил останките от сградата на училището, в дома на брат ми донесоха онова, което бе останало от момчето. Бомбата го бе заварила седнал на чина си в класната стая. В онези дни всеки ученик носеше на врата си ламаринена пластинка, на която бяха написани адресът и името му. Това бе единственото нещо, което ни донесоха хората от спасителния отряд. Едва тогава напълно осъзнах какво се бе случило.

Дневникът на Иватаке и бележките на неговата жена съвсем ясно говореха, че все още не е открит начинът на лечение на лъчевата болест. Шигемацу си даваше сметка, че на Иватаке са помогнали преливането на кръв, витамините, прасковите и суровите яйца. Но имаше и още нещо — фактът, че болният е можел да си позволи лукса да безделничи, ако, разбира се, това е точната дума. Тежкият труд е огромно натоварване за организма, което от своя страна води до намаляване на броя на белите кръвни телца. Решаващо за Иватаке се е оказало силното му желание на всяка цена да оживее. Ето до какъв извод стигна Шигемацу.

След като прочете дневника на Иватаке, Шигемацу реши, че те с Шигеко са длъжни да правят всичко възможно, за да поддържат духа на Ясуко. Трябваше да й внушават, че тя обезателно ще оздравее. Макар и да не беше още открито лекарство против тая страшна болест, от ден на ден Ясуко все повече линееше. Оставаше им само едно — да я хранят със силна храна и да поддържат духа й. В момента състоянието й наистина бе критично.

Оказа се, че преди обед, в същия ден, в който Ясуко постъпи в болницата „Куишики“, тя бе ходила при други двама лекари. Те, разбира се, й бяха предписали някакви лекарства, но тя ги бе захвърлила във вадата, без дори и да се докосне до тях. Стопанката на бакалницата в подножието на хълма потвърди, че ги извадила от водата и прочела на пакетите името и датата. Тя прегледала и съдържанието. Нямало съмнение, че Ясуко не била изпила и грам нито от едното, нито от другото. Това за сетен път доказваше колко отчаяно и объркано е било момичето. Сега вече повече от всякога се налагаше да му бъде внушен примерът на Иватаке и неговата твърда решимост да се бори с болестта.

Ето как описваше състоянието си самият Иватаке:

Може би защото изчистиха червеите от ухото ми, но главоболието почти изчезна. Спадна и температурата ми. Затова пък с всеки изминат ден все повече изнемощявах. Постепенно взе да ме изоставя и моята увереност, че няма да умра, че непременно ще оживея. Не исках обаче да свърша тук, в болницата, а някъде другаде, от друга смърт.

На двадесет и трети август на всички, които живееха по-наблизо и чувствуваха сили да стигнат до родните си места, беше разрешено да напуснат болницата. Аз не вярвах, че съм в състояние да издържа едно пътуване, но от все сърце желаех да се добера до дома си и там да лежа. Затова освен разрешението на д-р Фуджитака получих удостоверение за спешно изписване. Събрах всичките си сили, твърдо решен да стигна, ако не чак до Токио — това при моето състояние бе абсурдно, — то поне до болницата Хосокава в село Юда, което бе на около шестдесет километра от Шобара. Стигнахме дотам с камион.

Облекли ме бяха в бяла престилка, на главата ми се мъдреше военното ми кепе. Нагласен така, без дори да съзнавам кой съм и какво става с мен, пристигнах криво-ляво във филиала на болницата във Фучу. Карахме все по разбит път. Беше ужасен! Всеки, който би минал по него, без съмнение би се потресъл от състоянието му. В задушната кабина на камиона на няколко пъти просто губех съзнание. Дори жена ми, която седеше до мен, два пъти прималя от умора. Пътуването продължи само три часа, но те ми се сториха цяла вечност.

Бях само на косъм от смъртта. На другия ден, двадесет и четвърти август, в мен ясно се проявиха признаците на лъчевата болест. Ако бях останал само още един, не, даже и половин ден повече в болницата, без съмнение щях да си отида от този свят още в Шобара.

Когато ме пренесоха от Фучу в Юда, бях почти в безсъзнание. Преливане на кръв, инжекции и пак инжекции… Спомням си само това, и то съвсем смътно. Лека-полека обаче взех да идвам на себе си.

Постоянно поддържах температура 40 градуса, броят на белите ми кръвни телца спадна под две хиляди, а плътта ми постепенно се топеше, докато не се превърнах на скелет, на дишаща мумия. Най-нетърпимо ме боляха раните по гърба. Да не говорим за изгарянията по ушите и китките. Странно, човек изпитва болки дори когато са останали само кожата и костите му. Жена ми после ми разказа, че изгорялото място на гърба ми било черно и твърдо като пържола. „Пържолата“ се къртела на парчета, докато не се озъбили и самите ребра. От медицинска гледна точка това е некроза, начало на гангрена. По време на експлозията радиоактивните лъчи ме бяха улучили под ъгъл, но ето какъв бе резултатът в крайна сметка. Предполагам, че своето си бе казало и дългото залежаване, от което се влошава циркулацията на кръвта, а оттам бяха дошли и другите беди.