Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Взимай си туй и се махай!

Разказах на Хироши за случилото се. Но той рече, че за всичко е виновна войната. Войната според него създала такива хора, тя не била способна да роди нищо добро.

По време на престоя ни в Шобара аз спях у лелини, а дните прекарвах в болницата при Хироши. Брат ми остана само един ден, след което, заедно с медицинската сестра и дъщеря ми, се върна в Юда. На петнадесети август — последния ден на войната — мъжът ми внезапно вдигна много висока температура и почти престана да диша, но на следващия ден температурата му постепенно започна да спада. Той обаче бе толкова изтощен, пък и лечението в пункта беше на такова ниско ниво, че ние решихме да не отлагаме и незабавно да го откараме в клиниката на брат ми. Тъй че на двадесети август аз наех на черноборсаджийски цени един камион и заминахме. (На всички ранени беше вече разрешено да заминат кой където пожелае.) Двамата с Хироши седяхме отпред до шофьора, който за да изтърпи непоносимата смрад, разнасяща се от тялото на мъжа ми, си бе сложил маска на устата и носа. Мъжът ми понесе пътуването по-добре от мен. Аз имах чувството, че ще припадна от умора. Ако бе останал макар и още един ден в Шобара, Хироши никога нямаше да напусне града жив, защото на другия ден след пристигането ни във Фучу, у него се появиха признаците на лъчевата болест. Не става дума за това, че като се върна вкъщи, той се отпусна, то нямаше нищо общо и със силата на волята му. Просто идва един момент след експлозията, когато болестта неумолимо се проявява. И за Хироши този момент беше дошъл. Онзи, Нагашима, който в Шобара бе в една стая с мъжа ми, беше къде-къде по-леко ранен от него, но разбрахме, че починал още същия ден, в който ние с Хироши пристигнахме във Фучу.

Във филиала на клиниката останахме само няколко дена, след което заминахме в дома на брат ми в Юда. Но въпреки това, стаята, където бе лежал мъжът ми, се бе дотолкова вмирисала, че след нашето заминаване се наложило да я проветряват в продължение на десет дена.

В Юда се отглежда знаменитият сорт бели праскови „пиияма“. Аз купих на два пъти по четиридесет килограма от тях и мъжът ми изяде общо осемдесет килограма. Устните и венците му бяха в ужасно състояние, а устната му кухина бе възпалена, тъй че той можеше да приема само течна храна. Аз стържех на ренде прасковите, пълнех цяла купа със сок, счупвах в него две-три яйца и почти изливах в устата на Хироши тази смес. Колкото и невероятно да звучи, той поемаше всичко до последната капчица. Той се мъчеше да победи болестта. За не повече от месец Хироши изяде всичките праскови.

В Юда пристигнахме на двадесет и втори, а на двадесет и трети болестта се прояви с пълна сила. Това беше страшен ден, когато Хироши почти спря да диша, а аз, сигурна, че всеки миг ще се случи най-страшното, избухнах в неудържими ридания. Точно тогава той със слаб и едва доловим глас направи своето завещание. Умиращите винаги проговарят, щом дойде моментът да съобщят волята си. Тогава те много добре разбират какво им се говори. Затова рекох на мъжа си:

— Готова съм абсолютно точно да изпълня волята ти, но в замяна на това искам да дадеш съгласието си да те лекуваме така, както сметнем за необходимо, за да няма за какво да се разкайваме после.

Хироши се съгласи, но след като му направиха преливане на кръвта и му вкараха рингеров разтвор, той разви силна треска и почти изпадна в агония. Мъжът ми настояваше да го оставим на мира, но аз още веднъж проявих упорство:

— Нека пак опитаме и ако и това не даде резултат, обещавам ти да престанем.

И отново му направиха преливане на кръвта и му вкараха рингеровият разтвор. Дали в резултат на това или не, не знам, но Хироши започна постепенно да се поправя. Истина е, че състоянието му се подобри, но на левия му крак се появи абсцес. Мъжът ми твърдеше, че това не е от инжекциите, а че вероятно е започнало отравяне на кръвта. Той не желаеше някой друг да го оперира и сам сряза мястото със скалпел. Точно тогава брат ми бе заминал за филиала на клиниката във Фучу. Хироши и без това бе страшно упорит и едва ли би допуснал нечия друга ръка да се докосне до възпаленото място. Той и до днес има белег на крака си.

По онова време мъжът ми се бе съсухрил като мумия. Беше станал само кожа и кости. В кабинета на брат ми имаше един скелет и, да си призная, Хироши беше досущ като него. Вън беше още горещо и над леглото държахме опъната мрежа против комари и мухи, които можеха да предизвикат появата на червеи. Скритият под мрежата Хироши и скелетът в кабинета на брат ми наистина си приличаха като две капки вода. Това караше снаха ми да й призлява, докато един ден тя не издържа и потули нанякъде скелета.