Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Не проумявах що за страшна бомба бяха пуснали над града. Попитах един случайно срещнат човек и той рече, че бомбата била от „нов тип“. Той заяви, че знаел къде са приемните пунктове за ранени войници. Бях готова да отида, ако трябва, дори накрай света, затова го помолих да ми обясни къде са те и как да стигна дотам. Човекът рече, че пунктовете били три, но аз бях в такова състояние, че успях да запомня само едно име: „Хесака“. (Някакво удивително съвпадение наистина!) И без това не можех да отида едновременно и на трите места. Затова реших да се отбия първо в Хесака, а там да си отварям добре ушите и да запомня имената и на другите две места. И така, аз запомних само Хесака. Селището се намираше на около дванадесет километра от Хирошима. Дотам стигнах пеша някъде малко преди обяд. Вървях все нагоре по реката и пътьом си мислех за оня офицер, когото срещнах сред развалините на Втора военна болница в Хирошима. Защо ли не ми бе казал къде се намират приемните пунктове за ранени военни?

В Хесака обиколих една по една всички селски къщи. Едва към четири часа следобед най-сетне стигнах и до училището. Палатката на двора, класните стаи, че дори и коридорите бяха претъпкани с ранени. Казаха ми обаче, че нямали списък на всички настанени тук хора. Аз обиколих стаите, коридорите и палатките и все виках високо: „Хироши, тук ли си, Хироши? Обади се!“ Но никой не ми се обади. Тогава някой ми каза, че по-леко ранените са настанени по околните селски къщи. И аз отново тръгнах да обикалям от къща на къща, докато най-накрая съвсем не капнах. Без срам и свян помолих едни хора да ми позволят да отдъхна на тяхната веранда и се изтегнах върху прохладния дъсчен под. Беше около пет часа следобед. Трябва да съм спала около два-три часа. После отново отидох в училището. Списъците на ранените бяха готови и едва сега разбрах, че още предния ден Хироши е бил прехвърлен в Шобара. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че за там са изпратени само хората с по-леки наранявания. Облекчението ми обаче не трая повече от секунда, защото един човек, който бе видял заминалата за Шобара група, ми каза, че всички те били на края на силите си и едва се държали на крака.

Много странно, но тогава аз нямах време да мисля леко или тежко ранен бе моят мъж. Към гарата например не вървях, а направо летях. Когато пристигнах там, влакът тъкмо тръгваше. Но той бе така претъпкан и се влачеше толкова бавно, че на гара Шиомачи, където трябваше да направим прекачване, се оказа, че последният влак за Шобара е вече заминал. Изход от това положение нямаше, затова аз разгърнах един вестник на платформата и седнах, за да дочакам утрото.

Настанилият се до мен човек се разприказва и между другото разбрах, че той е от Фучу и че знае тамошния филиал на клиниката на д-р Хосокава. Аз драснах една бележка на брат си, в която му съобщавах, че заминавам за Шобара и го моля да донесе там всичко необходимо за ранения ми мъж. Бележката дадох на своя събеседник, който обеща да я предаде на брат ми. Какъв невероятен шанс! Човекът взе влака за Фучу по железопътната линия Фукуен (тя бе излязла от строя само в околността на Фукуяма), а аз се качих на влак по линията Гейби. Шиомачи е голям железопътен възел.

Благодарение на случайната и толкова щастлива за мен среща аз успях да се свържа с брат си и той, заедно с една сестра от клиниката и дъщеря ми, пристигнаха у лелини в Шобара привечер на същия ден, единадесети август. (Момичето, което мъжът ми бе най-случайно срещнал на път за Шобара, се бе обадило на леля и тя бе отишла да каже на родителите на Хироши, че той е в града.)

Малко си починах, понагласих се и веднага отидох в болницата. Това всъщност бе сградата на училището. А когато един сержант или може би подофицер, който работеше като санитар, ме въведе вътре, видях, че положението тук е същото като в Хесака — на всеки свободен сантиметър по пода в коридора и в стаите лежаха ранени. Нямах представа, къде може да е мъжът ми. Санитарят започна да вика: „Ей, тук ли е мобилизираният от запаса Иватаке? Къде е Иватаке?“ И аз взех да викам: „Хироши! Тук ли си, Хироши?“ Сърцето ми лудо биеше. Отговор на виковете ни не последва. Но изведнъж съзрях да се вдига немощно една ръка. И разбрах, че това бе моят мъж. Лицето му бе ужасно подпухнало, а на дясното му ухо имаше марля, която лекарят бе прикрепил с анкерпласт. Оказа се, че Хироши страда от някакво странно пищене в ушите. Но най-странно ми се видя това, че щом някой от ранените започнеше да стене, и останалите в един глас надаваха стонове. Това бяха страшни звуци. Може би не бива да го казвам, но ми приличаха на жабешки хор в оризова нива.