Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Ей, тук ли е мобилизираният от запаса Иватаке? Къде е този Иватаке?

След това до ушите ми долетя остър, подобен на писък, женски глас:

— Хироши, тук ли си? Обади се, Хироши?

Това бе жена ми. Исках да отвърна на вика й, но устните ми бяха толкова подути, че не успях да издам нито звук. Само леко повдигнах изтръпналата си от болка лява ръка.

Жена ми ме бе търсила сред развалините на Военната болница в Хирошима. Като разбрала, че съм в Хесака, тя веднага отишла в тамошното основно училище, където пък й съобщили, че съм преместен в Шобара. И тя отново тръгнала по следите ми, докато най-накрая не ме откри. Но лицето ми бе толкова променено, че и собствената ми жена не можа да ме познае…

Към дневника на Иватаке бяха приложени и записките на жена му, в които тя описваше спомените си от онова време. Някои хора я бяха изглежда разпитвали за невероятното изцеление на Иватаке и тя най-сетне бе описала на свой ред чудото. Дали тези записки щяха да се окажат полезни и за Ясуко?

По онова време се бях евакуирала от бомбардировките и живеех в клиниката Хосокава в село Юда, близо до Фукуяма. Моят мъж Хироши служеше в резервите на Втора армия в Хирошима, а племенникът ни, чийто настойник бе Хироши, учеше в Първо средно хирошимско училище. Д-р Хосокава от Юда е мой по-голям брат.

На осми август през нощта бомбардираха Фукуяма. Железопътните линии Фукуен и Игаса излязоха от строя, тъй че рано сутринта на девети август брат ми ме закара от Юда до Фукуяма с велосипед. Оттам тръгнах пеша за Кусадо. От Кусадо се отправих към Томоноцу, а от Томоноцу до Мацунага се добрах с рейс. После пак пеша тръгнах към Ономичи (съвсем близо до Мацунага). Там взех влака и в Хирошима пристигнах по здрач. Пътят, който изминах от Кусадо през Томоноцу, Мацунага, Ономичи до Хирошима беше свързан с историята. Казват, че по него в древността са минали бягащите на запад към морето останки от разбития клан Тайра 40, а по-късно и самият Такауджи Ашикага 41.

Пред гарата в Хирошима бяха опънати палатки и аз останах в една от тях да прекарам нощта. Отпред пазеше войник, а вътре бе претъпкано с хора, останали без покрив, под който да дочакат утрото.

Преди да потегля, брат ми се опитваше да ме спре, защото смяташе, че няма никакъв смисъл да вървя, но аз бях сигурна, че мъжът ми е жив. Напълних едно шише от лекарство със саке — мъжът ми обича да си пийва — и го мушнах в раницата си. После взех от брат си лента със знака на Червения кръст, за да изглежда, че съм военна мед. сестра, и тръгнах. В Хирошима не пускаха нито една жена без такава лента. Бях облечена в памучни шалвари, а на краката си носех сандали от оризова слама.

Нямах представа как да се оправя в Хирошима, Попитах войника, как да стигна до Втора военна болница, но той отвърна, че няма защо да си губя времето да ходя там, защото целият район бил превърнат в развалини… После го попитах за Първо средно хирошимско училище. Войникът рече, че всички ученици са заминали, а от самото училище е останало само пепел. Беше почти сигурно, че племенникът ни е загинал. Легнах в палатката и си наложих да поспя. Вътре имаше едно дете, което не преставаше да плаче за майка си и баща си. Войникът му шъткаше, но то все плачеше ли, плачеше. Аз легнах до детето и най-сетне успях да го приспя. Към четири часа сутринта се измъкнах от палатката и тръгнах към Втора военна болница да търся мъжа си.

На мястото на болницата се простираше безкрайна пустош — никакви казарми, нищо, само тук-таме палатки. Един офицер — не мога да си спомня сега името му, но той струва ми се, беше от Токио — обясни, че още нищо не се знаело. Посъветва ме да се върна вкъщи и да чакам известие от армията. Офицерът намери отнякъде захар и чай и ме нагости. Попитах и него за съдбата на Първо средно хирошимско училище. Той потвърди, че от него са останали само куп развалини. После пак започна да ме уговаря да се върна вкъщи, но аз реших да не обръщам внимание на ничии приказки и сама да продължа да търся. Тръгнах нагоре по реката. По бреговете видях струпани от ръждясали ламарини листове и рогозки колиби. Лицата на хората, които се навъртаха край тях, бяха черни, белееха се само зъбите и краищата на очите им. Всички те бяха дрипави и приличаха на страдалци от рисунки в стари папируси. По-нататък се натъкнах на група хора, които лежаха на земята и стенеха. Аз извиках високо: „Хироши, тук ли си?“, но отговор не последва. Напрегнах слуха си. До ушите ми долитаха само стонове. Чувах сякаш гласове на духове…