Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Внимание! Важно съобщение! — викал някакъв санитар. — Чухте ли всички добре? Онези, които искат да заминат за Шобара, да се обадят. Който мисли, че може без чужда помощ да стигне с влак дотам, нека вдигне ръка. От Хесака до Шобара е три часа път с влак.

— Кой желае да замине за Шобара? — започнала да повтаря след санитаря някаква жена от Лигата на защитничките на родината. — Онези, които мислят, че имат сили да стигнат до Шобара с влак, да вдигнат ръка. Пътят дотам е три часа.

Щом чул, че става дума за Шобара, Иватаке, който лежал по гръб, отлепил с пръсти очите си и погледнал нагоре. Той видял съвсем ясно жилките на дъските на тавана и това го накарало да реши, че е напълно способен сам, без ничия помощ, да стигне пеша до гарата на Хесака. Затворил очи и вдигнал ръка. Ала все пак той бил толкова немощен, че китката му увиснала като счупена.

Останалите ранени в стаята се колебаели.

— И аз искам, ама не мога. Какво се подиграват с нас! — обадил се някой до Иватаке, но той не можел да види нито що за човек е онзи, нито пък какво му е състоянието.

— Който иска, нека да върви — измърморил сърдито друг, но и него Иватаке не можел да види.

— Аз, аз тръгвам — извикал високо трети.

Иватаке искал на всяка цена да остане жив поне докато се добере до Шобара. Или най-малкото поне да не издъхне във влака, защото Шобара било родното му място. Освен това главният лекар на филиала на Първа военна болница д-р Фуджитака бил негов съселянин. Двамата се знаели от деца и били завършили един и същ институт. Фуджитака се дипломирал по-рано от Иватаке, а впоследствие бил мобилизиран в армията като военен лекар. Той се славел със своята строгост, но бил отзивчив.

Иватаке си рекъл, че може да бъде спокоен, защото Фуджитака щял поне да намаже раните му с мехлем. Това била една чудесна възможност и той не искал в никакъв случай да я пропусне. Затова бил готов да вдигне, ако трябва, и двете си ръце, но дори само едната държал с мъка. Много скоро се изморил и си свалил ръката, но веднага след това вдигнал другата.

— Добре! Можете да си свалите ръцете — чул нечий глас. — Сега ще трябва да направим списък.

Иватаке отпуснал изнемощялата си ръка, разтворил с пръсти едното си око и видял санитаря, който дошъл до него и закачил на колана на военната му униформа някакъв етикет. Иватаке се понадигнал, за да го прочете. На него пишело: „За Шобара.“

— Кога тръгваме? — попитал той санитаря.

— Веднага, щом изясним колко души ще пътуват. Скоро ще обявим сбор на двора.

Станало обяд. За ядене донесли нещо средно между супа с оризови топчета и рядка каша. Иватаке нямал апетит и затова изпил само чаша чай. Мислел, че не му се яде от високата температура.

В три часа заповядали всички заминаващи за Шобара да се съберат отвън. Хората излезли на двора, където ги посрещнала странна воня. Тя идела от натрупаните накуп тела на умрелите. Ранените, около шестдесет души, се строили в колона по един и поели по пътечката между оризищата към гарата. Иватаке вървял, като разтварял с пръсти ту едното, ту другото си око. Всички имали много окаян вид. Отстрани колоната приличала на печална процесия на привидения.

Тъкмо се катерили нагоре по хълма към гарата когато Иватаке усетил болезнена жажда. Той не можел да издържа повече, затова събрал смелост и извикал на една възрастна жена, застанала пред къщата отдясно на пътя:

— Много ви моля, дайте ми малко водица. Старата погледнала без всякакво отвращение подпухналите му бузи и изгорелите му устни и влязла в къщата, като си мърморела тихо:

— Горкичкият!… Трябва да е много жаден!… Ама, разбира се, водица. — След миг тя изнесла на поднос голяма чаша. Това не било вода, а изстуден силен чай.

Ето какво пишеше по-нататък в дневника на Иватаке:

Едва успях да си намеря място в последния вагон на специалния влак за ранени. Железопътната линия минаваше през родния ми край и като ученик в прогимназията аз бях пътувал безброй пъти по нея. Свирката на локомотива сякаш ми вдъхна сили. Почувствувах, че е невъзможно да умра сега, когато бях чул добре познатия ми звук от миналото. Но умората от последните три безсънни и изпълнени с напрежение и страдания дни направи тричасовото пътешествие безкрайно дълго. Все ми се струваше, че влакът едва се влачи. Тялото ми гореше в треска. В душата ми напрежението нарастваше. Сетне започваше да се уталожва и тогава ми се струваше, че пропадам дълбоко, дълбоко, в някаква бездна. На моменти съзнанието ми се замъгляваше. На всяка гара влакът рязко спираше и се разтрисаше, сякаш за да ме накара да дойда на себе си. На всяка гара във вагона се качваха възрастни жени от Лигата за защита на родината и раздаваха на нас, ранените, чай и мариновани сливи. Устните и лигавицата на устата ми бяха изгорени, но сливите ми се сториха много вкусни. Жените не преставаха да ни съжаляват: „Ах, горкичките!“, „Ах, колко тежко е пострадал!“, „Какъв ужас!“. Някои от по-младите дори се просълзяваха. Всички те, сигурен съм, имаха мъже и синове на фронта. Една възрастна жена дори се задави от ридания. Откакто ме бяха мобилизирали, аз за първи път се сблъсквах с женски чувства и това ми напомни за едно стихотворение на Ли Бо за луната, което бях учил преди цели тридесет години, в прогимназията. И едва сега проумях, че то не е само изящно природно описание, а израз на силни човешки чувства. Само в нашия вагон двама от ранените войници бяха вече мъртви. Колкото до племенника ми, бях се вече примирил, че се е случило най-лошото.