Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Когато на шести август около шест и половина часа сутринта била обявена въздушна тревога и два-три бомбардировача „Б-29“ прелетели на юг, без да пуснат бомби, това не удивило никого, защото подобно нещо се било случвало и преди. Тревогата била вдигната малко след седем часа, а в осем часа без десет минути цялата войскова част — като се започне от командира, докторите, санитарите и се стигне до запасняците — се строила на двора, поклонила се на изток, където се намирал имперският дворец, и започнали да слушат рескрипта на императора „Към армията“. На този ден тържествено се чествувала годишнината на неговото обнародване. В първите редици стояли старшите по чин военни лекари и санитарите, зад тях лекарите запасняци от префектурите Ямагучи и Шимане в парадни униформи. Най-отзад била редицата на лекарите запасняци от Хирошима. Видът им бил доста окаян, защото били облечени кой с каквото имал. За тяхното пристигане не било съобщено навреме, тъй че не им били осигурени униформи и така те приличали на просяци.

След прочитането на рескрипта заместник-командирът на частта започнал да държи реч, но точно в този момент един вражески „Б-29“ пуснал атомната бомба. Ето как описваше всичко това Иватаке:

Церемонията продължи около двадесет минути. Точно преди да ни освободят, заместник-командирът започна да ни се кара, че според него сме били много мудни, когато обявявали въздушна тревога. Внезапно от юг се разнесе познатото ръмжене на вражески бомбардировач. Когато самолетът зарева вече над главите ни, аз случайно вдигнах очи към небето. Стори ми се, че от машината се отдели нещо като голям балон, който бавно се понесе надолу, някъде отвъд покривите на казармата. В следващия миг блесна светкавица, сякаш съвсем наблизо бе пламнало огромно количество магнезий. Спомням си, че ме обля гореща вълна. Разнесе се чудовищен трясък. Това е всичко, което помня. Какво се бе случило след това, колко време бе изминало, това не зная. Сигурно въздушната вълна ме бе съборила и аз бях загубил съзнание. Дойдох на себе си едва когато нечии ботуши стъпиха върху шията и раменете ми.

Наоколо бе непрогледна тъмнина. Лежах притиснат от една дебела греда. Докато идвах на себе си в тая теснотия, дето не можех дори да мръдна изведнъж в страшната тъмнина съзрях петънце слаба светлина. Напрегнах всичките си сили, за да се измъкна изпод гредата, и запълзях нататък към спасителната светлинка. Скоро разбрах, че съм лежал затрупан под гредите на покрива, керемидите на който бяха изпопадали до една. Имах чувството, че е минало страшно много време. Но ето че най-сетне успях да стъпя на твърда земя. Опитах се да си дам сметка къде точно се намирам и реших, че съм някъде на границата между несъществуващите вече канцеларии и кухня.

Въздушната вълна ме бе отхвърлила доста надалече. Огледах се наоколо и видях, че двуетажните здания на лазарета и учебния център са сринати до основи. Всичко тънеше в тишина и разруха. Сред тази пустош не се мяркаше човешка душа. Беше сумрачно, сякаш скоро щеше да настъпи нощта. От развалините на кухнята и лазарета се издигаха черни стълбове дим.

Дясната половина на униформата ми димеше, а портфейлът — него бях мушнал в десния горен джоб, часовникът и очилата ми бяха изчезнали. Отупах бързо униформата си и я угасих. Кожата на дясната ми ръка висеше на сивкави парцали, а оголилото се под нея месо бе набито с пръст. Усещах, че е обгорено и лицето ми, а пръстите и горната страна на лявата ми китка бяха побелели като след изгаряне. Болки от кръста надолу не усещах дори като вървях, затова пък гърбът ми, може би ударен силно от гредата, ме болеше ужасно. Но нямаше какво да се прави. Довлякох се до чешмата и завъртях крана. За мое учудване, потече вода. Най-напред почистих черната пръст от ранената си ръка и се превързах с едни забравени от някого в сушилнята долни гащи. Страшно съм късоглед. Сега без очила всичко наоколо ми се струваше потънало, в белезникава мъгла, а по-далечните предмети изобщо не можех да видя. Не забелязвах наоколо да се мяркат хора. Може би всички бяха избягали, без дори и да се сетят за мен. Аз поех към брега на река Ота… Там на едно място заварих двама-трима познати ми по физиономия войници и още някакъв човек, който лежеше отстрани до тях. До войниците имаше и купчина одеяла. Бяха изглежда ги изнесли на своя глава от склада по време на бомбардировката. Взех си, без да питам, едно и се стоварих върху него. Напрежението в мен постепенно поотслабна, но се усетих напълно опустошен. Скоро нашата група нарасна на пет-шест души, но никой не можеше да обясни какво точно се бе случило. Всички изпаднали в някакво необяснимо вцепенение, сякаш ни бе омагьосала лисица. 39