Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Пак ли трябва да го пия това лекарство? — с колебание в гласа попита Ясуко.

— Трябва — отвърна Шигемацу.

Болногледачката разказа, че веднъж в денонощието болната получавала остър пристъп на болка. Тя непоносимо страдала, мятала се в агония, тялото й се гърчело. Най-често пристъпите започвали посред нощ.

Ясуко бе изтощена до крайност, цветът на устните й — напукани и сухи — се сливаше с цвета на лицето й, а ноктите й бяха добили мътен синкав оттенък.

Един ден Шигемацу я накара да си отвори устата и откри, че горните два предни зъба на момичето липсват. От тях бяха останали само корените. Той знаеше, че само преди няколко дена те се клатеха заедно с корените, но ето че зъбите, кой знае защо, се бяха отчупили, а корените им си стояха на местата. Венците на болната бяха ужасно подпухнали и непрестанно кървяха. Не помагаше дори жабуренето с разтвор на боровата киселина. Щом Ясуко затвореше уста, между стиснатите й устни потичаше алена струйка кръв.

На бедрото й се появиха нови два абсцеса. Те бяха толкова близо един до друг, че създаваха впечатление за някакво пълзящо растение. Предишните се бяха пукнали, но местата не заздравяваха. Месото зееше кървавочервено и приличаше на разцепена диня. Кожата наоколо бе тъмносиня и гангренясала. Шигемацу, разбира се, не бе видял сам това, ами го чу от болногледачката, която един ден го изпрати чак до изхода на болницата.

Всеки негов опит да направи нещо за момичето завършваше с абсолютен неуспех. Той даже отиде да поговори с главния лекар, но не успя да разбере нищо определено.

— Резултатите от анализите на кръвта са лоши — рече докторът. С кръвта става нещо непонятно. В микроскопа се виждат някакви особени сенки, а червените кръвни телца са наполовина по-малко от нормалното.

Сякаш му бяха казали да забрави каквито и да било надежди. Според доктора „особените сенки“ можели да бъдат ненормални по форма бели кръвни телца и ако това е наистина точно така, то в такъв случай броят им бе твърде голям. Главата на Шигемацу просто престана да приема разните там мъгляви медицински термини. Той страшно се измъчваше от разяждащото го чувство за вина пред Ясуко. За болестта й не бе виновен само черният дъжд, ами и самият той, който след взрива бе повел жените по все още топлата пепел през развалините на града. Спомни си също така, че когато тримата лазеха под застрашително надвисналите над тях електрически жици, Ясуко си бе ожулила лакътя на лявата ръка. Вероятно в раната след това бе попаднал радиоактивен прах. Сега той ясно съзнаваше каква ужасна грешка бе направил, като реши да тръгнат от Уджина за Фуруичи, ала беше вече прекалено късно. Ако бе помолил началника на отдела Сугимура, онзи на всяка цена щеше да приюти момичето за два-три дена. Ето за какво най-много се обвиняваше Шигемацу. Но най-виновен се чувствуваше той за това, че бе на времето настоял Ясуко да дойде да живее при тях в Хирошима.

Един ден от клиниката на д-р Хосокава в Юда пристигна писмо и дебел пакет. Д-р Хосокава бе доста възрастен човек, затуй писмото му бе написано със старомодна любезност:

Любезни ми господине,

Позволявам си да използвам случая и още един път да Ви изкажа благодарността си за пушената риба която бяхте така любезен да ни донесете при последното си посещение в нашата болница. Що се отнася до Вашата молба, аз най-внимателно я обмислих и сега искам да Ви съобщя до какви изводи стигнах.

Длъжен съм преди всичко да подчертая, че оздравяването на моя зет се дължи изключително само на щастливата съдба. Моето „лечение“ се състоеше само от няколко инжекции с разтвор „Рингер“ и преливане на кръвта. През останалото време всичкото, което правех, бе да седя със скръстени ръце и безпомощно да наблюдавам как се развива болестта. С надежда, че ще оцените това, аз помолих своя зет да ми изпрати дневника си, в който той е описал преживяванията си. Изпращам Ви го в отделен плик. Постъпвам така, за да разсея вашите съмнения, че макар и лекар, се отказвам да помогна на един болен. Искам освен това сами да се убедите, колко важна за болния е неговата решимост да се бори смело с болестта. Пък и дневникът — убеден съм в това — подсказва, че дори и изпаднали в пълна безизходица, ние не бива да преставаме да се надяваме, че ще се случи някакво чудо.

Ще Ви бъда безкрайно признателен, ако след като прочетете дневника, бъдете така любезни да ми го върнете. Ще се моля с цялата си душа за благополучното оздравяване на Вашата племенница.