Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Дневникът беше озаглавен: „Записките на лекаря от запаса Хироши Иватаке за бомбардировката над Хирошима.“ Очевидно д-р Хосокава не бе намерил друг начин да удовлетвори молбата на Шигемацу и бе телефонирал на своя зет в Токио, за да го помоли да изпрати дневника си.

Шигемацу се настани до Шигеко и започна да чете, като не преставаше от време на време високо да възкликва: „Ах, какво чудо!“, „Истинско чудо!“.

— Трябва да накараме и Ясуко да го прочете забеляза Шигеко.

Приказките на жената на мелничаря се потвърждаваха. Иватаке бе пострадал много по-сериозно от Шигемацу. Той се бил превърнал в скелет, пръстите на ръцете му се били сраснали, а червеите били прогризали меката част на едното му ухо. Но ето че той бе оживял, а пластичната операция бе възвърнала способността на пръстите му да се движат. Сега той работеше като лекар в токийския квартал „Мукоджима“.

Записките на Иватаке започваха така:

На първи юли 1945 г. получих повиквателна да се явя в казармата на Втори хирошимски армейски полк. Сложих набързо личните си работи в ред и взех влака, който ме понесе на запад. Нагоя и Осака бяха силно засегнати от бомбардировките. Гара Окаяма още тлееше. Бяха я бомбардирали през нощта. Взе да ръми ситен дъждец. От прозореца на влака виждах как успоредно на железопътната линия се влачи верига от останали без покрив над главите си бежанци. Почти всички бяха полуголи. Бяха нахлупили на главите си възглавници, за да се скрият от дъжда.

Слязох на Фукуяма и отидох да видя жена си и децата си. Те бяха евакуирани в село Юда, близо до града. В селото смених цивилните си дрехи с военна униформа и отидох при бръснаря, за да си острижа косата и мустаците. После нахлупих войнишко кепе, метнах на гърба си раница и се качих на влака по линията Фукуен. Жена ми и моят шурей ме изпратиха до гарата. Горната възрастова граница за наборниците бе четиридесет и пет години. Мен ме мобилизираха като запасняк от трета група точно преди четиридесет и петия ми рожден ден. Правилото изискваше преди постъпване в армията да се снимам, в случай че ме убият. Аз обаче не можах да се накарам да изпълня това правило.

Прекарах нощта у наши роднини в Хирошима. А на другия ден в осем часа сутринта за пръв път в живота си прекрачих прага на казармата. Бях един от петдесетте мъже, които трябваше да се явят тук. Събрахме се на двора пред медицинската служба. Всички бяха от префектура Хирошима или от съседната на нея префектура Окаяма. По-късно се разбра, че хората от префектура Ямагучи били включени в състава на полка Ямагучи, а лекарите от префектура Шимане пък били изпратени в полка Хамада. Казаха ни, че най-напред ще ни изпратят в обикновено пехотно подразделение и чак след време ще ни прехвърлят в центъра за подготовка на запасни военни лекари. Повече от час чакахме под горещите лъчи на слънцето, докато най-сетне не ни вкараха в едно голямо помещение с дървен под. Малко след това се появи, съпровождан от двама военни лекари, подполковникът от медицинската служба Вашио. Той бе началник на Първа военна болница. Подполковникът бе един огромен на ръст грубиян, който веднага след проверката произнесе застрашителна реч:

— Аз съм подполковник Вашио — обяви гръмко той. — А кои сте всички вие, които в тези толкова трудни за Отечеството ни време не се явихте доброволно в армията, ами чакахте насила да ви довлекат? За мен, ако искате да знаете, вие сте банда изменници. Ето защо нашето правителство издаде заповед за всеобща мобилизация, за да се съберат всичките мижитурки и кръшкачи и да бъдат накарани и те да изпълнят своя дълг… От този ден нататък животът ви е в моите ръце. Може досега някои от вас да са имали високо обществено положение, да са заемали разни там постове и не знам си още какво. Но армията не се интересува от подобни глупости. Според нас, главите ви са пълни с бръмбари и фъшкии и войнският ви дух е голям колкото лайното на бълха. Но тук ние ще ви превъзпитаме, набийте си го в главата!

След тази кратка, но доста изразителна реч всеки от нас трябваше да застане пред подполковника, да си каже името и специалността и да обясни защо до този момент не е постъпил доброволно в армията. Аз имах доказателство, че наистина съм правил опит да сторя това, затова измъкнах от раницата си копие от документа, който още през януари същата година бях изпратил в щаба на Първа дивизия в хирошимския военен комисариат. Документът вероятно направи впечатление, защото ме мъчиха по-малко с въпроси, отколкото останалите. Не само аз, ами и много други имаха справки, че са подавали молба да бъдат приети в армията. Някои бяха викани миналата или дори същата тази година, но веднага бяха отпращани обратно заради здравословното им състояние.