Масуджи Ибусе - Черен дъжд

„Дневникът на атомната бомба“ свършваше на петнадесети август — последния ден на войната. На Шигемацу му оставаше да препише само събитията от още три дена. Но болестта на Ясуко го бе така силно потресла, че той не намираше сили да се захване с това. Още повече че започна работата по подготовката на езерото, в което заедно с Шокичи и Асаджиро щяха да развъждат шарани. За известно време дните на Шигемацу бяха ангажирани с чести посещения на езерото до къщата на Шокичи.

Състоянието на Ясуко бързо се влошаваше. Отчасти вината за това падаше върху съпрузите Шидзума, които не бяха обърнали навреме внимание на промените в поведението на племенницата си, но виновно си беше и самото момиче, което от излишна стеснителност не бе споделило навреме какво става с него. А признаците на болестта се бяха появили още преди да дойде от семейството на нейния кандидат писмото с отказа, в момент, когато сватбата изглеждаше почти уредена. Състоянието си Ясуко си бе обяснила с прекалената радост и вълненията около приготовленията за сватбата и бе помислила, че има някакви най-обикновени женски болести, за които бе изпитала стеснение да сподели дори с Шигеко. Не се бе посъветвала на четири очи и с лекар. Всичко това съпрузите Шидзума разбраха по-късно. Шигеко веднага заведе момичето на лекар в обединената болница в Кобатаке, но още първите изследвания показаха, че болестта е в напреднала форма. Колкото и да се тюхкаха за случилото се, Ясуко наистина бе проявила прекалена стеснителност. Не я оправдаваше дори и фактът, че й предстоеше да се сгоди, защото и срамът си имаше граници.

Двете жени се върнаха от болницата и Шигеко рече на Шигемацу, който бе излязъл в градината:

— Колко се измъчвам само да знаеш. Ама защо е крила всичко от нас?

— Извини ме, чичо — рече Ясуко и мина покрай него с наведена глава.

Беше около три часът след обед. Шигемацу взе джобното фенерче и закуската си и се отправи към езерото на Шокичи. Днес тримата приятели трябваше да регулират температурата на водата.

Беше вече месец юли и водата ставаше осемнадесет-двадесет градуса — идеалната температура, при която шаранът хвърля хайвера си. Но рибата не биваше още в самото начало да се пуска в толкова топла вода. Нито пък се допускаше мъжките и женските да са заедно. Те се отделяха с помощта на поставена през средата на езерото преграда от дъски, а за температурата на водата се следеше да не бъде повече от десет градуса. Изчакваше се, докато рибата привикне, и чак след това мъжките и женските се пускаха да плуват заедно в езерото с прясна вода, достатъчно топла, за да започне хвърлянето на хайвера. Оказали се за пръв път заедно, мъжките и женските шарани започват да се готвят за хвърлянето на хайвера и тази тяхна подготовка продължава от единадесет — единадесет и половина вечерта до разсъмване.

Всичко това Шокичи и Асаджиро бяха научили в рибарника в Цунеканемару. Те за пръв път прилагаха познанията си на практика и се вълнуваха като деца. Асаджиро, който се боеше, че рибата може да бъде нападната от невестулки, заяви, че ще остане на пост при езерото чак до сутринта. Шокичи също пожела да остане. Шигемацу трябваше да ги смени едва призори. Тъй че около единадесет часа, когато рибата тъкмо започна да се мята във водата, той си тръгна за къщи.

Беше паднала гъста мъгла и върхът на дървото кемпонаши сякаш се губеше в нощното небе. Външните врати на къщата бяха плътно затворени. Шигемацу се изкашля два-три пъти високо и една от вратите на верандата се отвори бавно и някак многозначително. Той насочи светлината на фенерчето си натам и зърна Шигеко, облечена в прекалено късо за нея нощно кимоно.

— Почакай малко — прошепна тя.

Шигемацу изгаси фенерчето. Шигеко затвори вратата след себе си, приседна на колене на верандата и му пошушна на ухото:

— Ясуко сигурно още не е заспала. Нека си поговорим някъде вън насаме.

— Добре, добре, да си поговорим — също шепнешком отвърна Шигемацу. — Да не би нещо да се е случило с Ясуко? Казвай бързо!

Шигеко слезе от верандата, нахлузи някакви чехли и като внимаваше да не вдига шум, повлече Шигемацу към дървото кемпонаши. Застанаха под него и чак когато Шигеко освободи ръката му, Шигемацу разбра, че двамата се бяха държали за ръце. Такова нещо, както и това да се измъкват на пръсти в градината, те не бяха правили никога, нито преди да се оженят, нито докато майка му, която почина предишната година, бе още жива.