Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Когато влязохме в училището, Тамийо Ошима рече:

— Елате сега да ви представя на онзи там военен лекар. Той е много любезен и изключително ентусиазиран в работата си човек.

Ние се приближихме до лейтенант Като — военният лекар, който точно в този момент стоеше изправен до вратата на учителската стая. Със симпатичната си физиономия той ми направи впечатление на човек, необичащ да се суети за празни работи. Стори ми се дори много широка по натура личност, но преди още да съм успял да се изкажа, лекарят започна да ми говори:

— Вижте какво, този приемен пункт не е обикновено основно училище, а филиал на военна болница. Ситуацията налага да приемаме сега не само войници, а и ранени граждани, но аз настоявам, що се отнася до транспортирането на болните, в решаването на този въпрос да не се намесват външни лица. Цялата тая история за някакви си документи, изпратени от нашия пункт в приемния пункт в Нагао-чо — не подозирам лично вас, разбира се, — е изфабрикувана от начало до край до местните власти. Аз наистина съм убеден, че това е точно така, затова ви моля да не го забравяте. Още веднъж искам да подчертая, че приемният пункт е подвластен единствено само на армията.

Не можех да се отърся от чувството, че това неговото беше някаква игра на думи, но без да споря излишно, се опитах да получа разрешение поне да видя намиращите се тук ранени от отряда „Коджин“. Но военният лекар ме прекъсна на средата на думата, като ме предупреди колко опасно е да се приближава човек до тежко ранените, от които заедно с топлината на тялото се излъчвали и някакви отровни елементи. Тук в центъра били зачестили случаите, когато съвсем здрави хора, дошли да се грижат за ранените си близки, бивали засегнати от същата тази отрова и умирали дори преди пострадалите от бомбата. Още повече че подобна участ постигала преди всичко най-енергичните. Имало и случаи, когато хора, дошли да приберат своите близки, се заразявали от болестта и по обратния път за родните места се налагало на самите тях да бъде оказвана помощ. (По-късно научих, че умрял и самият д-р Като, когато след края на войната се върнал в родната си префектура Тоттори. Причината за неговата кончина можеше, разбира се, да бъде само една — неговите контакти с толкова много заболели от бомбата пациенти.)

Лейтенантът бе може би в изключително лошо настроение. От друга страна, той вероятно не искаше да допусне някакъв случаен цивилен да види и разбере какъв хаос цари в този така наречен филиал на военна болница.

След като разбрах, че е безполезно да се опитвам да обяснявам каквото и да било, аз отидох в Хирошима и докладвах за своя неуспех на хората от спасителната група. Моето беше един класически пример за хвърлени на вятъра невероятни усилия, но можех поне да бъда щастлив, че като малка награда за всичко болките в краката ми бяха съвсем изчезнали.

Прибрах се вкъщи и веднага приложих лечението с горене с мокса. Това, че пръстите ми вече не ме боляха, може и да беше чиста случайност, но Рикуо и Масару ми казаха, че и те вече втори ден прилагат този метод и им се ще да вярват, че чудотворната му сила ще ги предпази от болестта. В качеството си на подофицер от санитарните части Тамоцу гледаше на тези им деяния като на елементарно безразсъдство. Според него някой трябваше да отиде за съвет при специалист, а после да научи и другите как да се лекуват правилно с изгаряне.

(Записано по-късно. — Броят на приетите на лечение в Народното основно училище в Оноура болни от лъчева болест за периода от шести август до двадесет и първи септември, т.е. за четиридесет и седем дена, е бил хиляда двеста и четиридесет и шест души. Всички те са били настанени в шестнадесет класни стаи (във всяка стая имало по 20 легла, или общо — 320 легла). За тях са се грижили четири цивилни и седем военни лекари. Обслужващият персонал се е състоял от двадесет и пет квалифицирани медицински сестри и седемнадесет доброволни санитари, работещи денонощно на четири смени. Общо са били кремирани около двеста и петдесет трупа. Прахът на неподирените от близките им мъртъвци е бил изпратен в Хирошима. Тези данни взех от регистрите на местната управа в Оноура. По онова време ранени е имало настанени във всички основни училища на селищата около Хирошима, но не ми е известно дали подобни данни има записани и в регистрите на другите села и градчета. Бях чувал обаче, че няколко хиляди жертви на бомбата били изпратени за настаняване в училището в Хесака, но тъй като сградата се оказала тясна да побере всички, ранените лежали на двора, че дори и из дворовете на повечето селски къщи.)