Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Той, Хосокава, имал зет, който се казвал Иватаке. Същият този Иватаке бил само преди десетина дена мобилизиран от Токио във Втора военна болница в Хирошима, и то не, разбира се, като готвач (какъвто бил деверът й), а като запасняк, защото всъщност Иватаке бил лекар. Хората в селото обаче разправяли, че той служел в наказателна рота. Така или иначе, Тейко решила, че е напълно вероятно Иватаке и нейният девер да са се намирали по време на взрива в едни и същи бараки и да се познават. В Хирошима по същото време се намирал и племенникът на Иватаке — ученик от Първо средно училище — и не ще и дума, че хората от болницата „Хосокава“ се тревожели за съдбата му. Тейко доста дълго недоумявала какво ли се канят да предприемат те, докато най-сетне решила да иде и лично да поговори с главния лекар. Хем да го попита какво става с близките му, хем пък да се посъветва с него как да постъпи самата тя.

— Ох, и аз не знам — рекъл й д-р Хосокава. — Всичко това е ужасно. Вече съм склонен да мисля, че и зет ми, и неговият племенник са превърнати на въглени. Звучи страшно наистина, но не ни остава нищо друго, освен да се примирим с тази мисъл. Съветвах и сестра си да гледа фактите в очи, но нали е жена! Пък и ставаше дума за собствения й мъж и за толкова близък човек като племенника им! Момчето си й беше голяма грижа. Та замина тя, потънала в сълзи, за Хирошима. Изпратих я чак до Гара Фукуяма. Това беше на девети сутринта. Вече минаха два дена, но от нея няма ни писмо, ни телеграма… То като че ли ние, цивилните, можем в наши дни да ползваме телефона и телеграфа! Същото е и положението с вестниците. Предполага се, че излизат ежедневно, но идеш ли за вестници, те все „не са дошли“. Не идват понякога по пет-шест дена, а на седмия пристигат накуп. Един болен, гледам, се притеснява, че за повече от двадесет дена от своите получил само една картичка. И нито ред повече. Тоя същият, болният де, ми разправя, че стопанинът на къщата, в която живеел, ходел тайно за риба, та викал, че дори и червейчетата за стръв били вече съвсем изнемощели от глад. Прав е тоя човек, като казва, че мъките следват една подир друга… А пък тази новата бомба, дето я пуснаха над Хирошима, била, разправят, няколко хиляди пъти по-мощна от обикновените петдесеткилограмови, макар и малка като кибритена кутия. Измислен е изглежда някакъв убийствен химикал. Ако решат да изтребват с него хората, не мога да си представя какво ще стане. Ще настъпи пълен крах. А колкото до моя зет, аз вече съм се примирил, че от него са останали само купчина кости.

По лицето на доктора потекли сълзи. Нито посъветвал Тейко да тръгне за Хирошима, нито пък започнал да я разубеждава да не прави това. Но когато разбрал, че тя все пак е решила непременно да потърси девера си, д-р Хосокава й дал на сбогуване малко шишенце с креозот.

Веднъж пристигнала в Хирошима, Тейко започнала да разпитва хората, които разчиствали развалините, къде точно се намира Втора военна болница и така криво-ляво успяла да се добере до нея. Болницата, разбира се, била разрушена, а на нейно място се издигала само една палатка. Тейко хванала един войник вътре и започнала да го разпитва за всички интересуващи я подробности.

— Съжалявам много — рекъл войникът, след като преровил три дебели тетрадки, — но тук не е записано името на човека, когото търсите. Наистина съжалявам. Но оцелелите от тази бойна част са изпратени в приемните пунктове в Хесака и Шобара на железопътната линия Гейби, а някои дори и в Кабе. Хесака е на около дванадесет километра оттук. Но да знаете, че ако тръгнете за Кабе, между Йокогава и Ямамото влаковете не вървят. До Ямамото можете да стигнете и пеша, като тръгнете по линията зад Управлението на пощите и вървите все наляво. Чакайте да ви покажа. Гарата се пада горе-долу в тая посока…

Какво наистина можело да означава това, че името го нямало в списъците? Че не е намерен трупът? Или че той, деверът на Тейко, жив и здрав е успял навреме да избяга? Или може би това, че списъците са непълни? Тейко стояла напълно объркана, без да може да реши какво да прави, когато един младеж, който седял до войника, се обърнал към нея и рекъл:

— Трябва да ви предупредя, че всички пострадали от тази бойна част са с толкова подпухнали лица от обгарянията, че дори на близките им е трудно да ги разпознаят. Някои от тях дори не са в състояние да се обадят, когато ги викат по име. Всички те имат закачена на коланите си табелка с името и адреса. Трябва сама да се ровите сред ранените и обезателно да гледате табелките.