Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Бяхме седнали на обърнатата с лице към градината веранда и докато обсъждахме с Тамоцу плановете за следващия ден, аз дояждах храната, която си носех от къщи. Излезли бяхме навън, за да не безпокоим с приказките си ранените. Но вонята се усещаше дори и тук. Чуваха се и стонове, а от време на време отвътре долитаха истерични крясъци и „Бягай! Спасявай се!“. Домакинята изнесе чайник с изстуден ечемичен чай и рече любезно, но без нотка на сервилност:

— Вие сигурно сте страшно изморени. Пийнете си чай. Боя се, че не е достатъчно студен. Моля да ме извините.

Тя се поклони и бързо изчезна. Успях бегло да зърна лицето й, а после я разгледах и в гръб. И фигурата й, и лицето й, бяха много изящни.

Обещах на Тамоцу да отида на следващия ден по обяд в Оноура. Оттам бе пристигнало съобщение, че във временния център за оказване на помощ на пострадалите от бомбата (настанен в салона на местното основно училище) имало двама души от отряда Коджин — Торао от Кобатаке и Чоджуро от Такафута. И двамата искали час по-скоро да се доберат до къщи и там да се лекуват, но единият от тях бил толкова зле, че не можел дори сам да се обръща в кревата. „Във всеки случай — се казвало в съобщението — ние решихме да ви известим, защото това може би ще ви помогне при съставяне на списък на пострадалите от отряда «Коджин».“ Някой от щаба на спасителната група трябваше на всяка цена да замине за Оноура, та аз реших да си предложа услугите.

12 август. Лека облачност в сутрешните часове. Наболяват ме краката. След обед е ясно.

Напуснах временния щаб на спасителната група вчера след обед около пет часа и тръгнах да се прибирам, като вървях по главната железопътна линия Саньо чак до гара Йокогава. По пътя ме задмина някаква жена на средна възраст и точно когато минаваше покрай мен, тя ме изгледа, после се закова на едно място и извика:

— Ами че това си ти бе, Шидзума! Ами да, да, ти си! Кой би помислил, че тъкмо тук ще се срещнем с теб! Твоите живи и здрави ли са?

Това бе Тейко. Трябва да си призная, че я познах по-скоро по гласа, отколкото по лицето. Тя беше стара моя приятелка от детските години. Фамилията й беше Фуджита и на времето ние двамата учехме в един клас в началното училище. След гимназия Тейко замина на работа в една предачна фабрика в град Курашики, омъжи се за някакво селско момче и се премести да живее близо до болницата „Хосокава“ в село Юда, недалеч от град Фукуяма. Тя си бе спестила малко парици и дори сама си бе купила сватбеното кимоно. Наскоро след сватбата мъжът й почина и след като остави грижите по къщата на семейството на по-малкия му брат, Тейко се върна отново в Курашики и се настани на работа като прислужница в едно хотелче. По време на инцидента в Манджурия тя си дойде за малко в Кобатаке, но после пак си замина, този път за да започне работа в хотела „Кагами“ в град Фукуяма. Когато се преместих да живея в Хирошима, аз често се отбивах при нея на път за нашия край през лятото по време на „О-бон“ 34и през коледните празници. Често прибягвах до услугите й, когато трябваше да позвъня по телефона от хотела, да изпратя писмо на приятел, или пък да оставя на съхранение някакъв багаж.

Миналата Нова година получих остро възпаление на хемороидите и останах да пренощувам в хотела на Тейко. Тя познаваше някакъв голям специалист по тези заболявания и ми даде препоръчително писмо за болницата „Хосокава“ в Юда. Тейко беше толкова внимателна към мен, че дори се обади лично на главния лекар на болницата, за да го предупреди, че пристигам. Аз от своя страна се свързах по телефона с фабриката, поисках от директора разрешение за отпуска и влязох в болницата. Наложи се да лежа там цели две седмици. Чак сега разбрах, че тя, милата, ходила лично до болницата, за да разбере как съм, но аз вече съм бил напуснал два дена преди това. На мен дори ми стана неудобно, като чух това.

— Много съжалявам. Извинявай — рекох.

— Моля ти се, какво говориш — възкликна Тейко — Аз, все едно, трябваше да отида при девера си, защото се надявах да купя малко ориз на черна борса… Но не съм и предполагала, да ти кажа, че точно днес ще се срещнем.

Като много други и Тейко бе дошла да търси сред разрушенията на Хирошима свой близък. Пролетта на същата година деверът й бил мобилизиран и работел като готвач в стола на Втора военна болница в града. Но минали няколко дена от страшната бомбардировка, а от него ни вест, ни кост. Той, нещастникът, бил изглежда убит. Жена му лежала на село с изкълчен крак — изкълчила го била в гората, където заедно с другите жени събирали борови корени за нуждите на армията. Т.е. тя не била в състояние да направи каквото и да било освен да лежи и по цели дни да плаче. Свекървата на Тейко, пък, макар и доста отракана жена, била прекалено стара, за да тръгне за Хирошима и изобщо не излизала от къщи. Недоумявайки какво да прави, Тейко отишла за съвет при главния лекар на близката болница д-р Хосокава.