Масуджи Ибусе - Черен дъжд

В детството ми бащата на същия този Чудзо ме учеше как да ловя змиорки по дупките в реката. Той също така ме въведе в друг един вид удоволствие — печения бамбук. Изравяхме бамбуковите филизи в близката горичка и ги печехме край брега на реката, без да им махаме кората. После ги белехме и ги ядяхме още докато от тях се вдигаше ароматна пара. Обикновено ги мажехме с бобена паста, която си изпросвахме от най-близката до реката къща.

А ето че сега Чудзо лежеше прострян на носилката, а от тялото му се разнасяше непоносима воня. Не можех да определя дали това бе миризма на гной или на пот, но, все едно, тя едва се издържаше. Понечих да хвана и аз носилката от едната страна, но Рикуо ме спря:

— Не ставай глупав. Остави тая работа на нас, хората от спасителната група.

От време на време подофицерът Тамоцу, който вървеше най-отпред на групата, вдигаше мегафона до устата си и се провикваше: „Ей, има ли тук някой от село Кобатаке? Има ли хора от Такафута?“ Аз крачех отстрани на носилката така, че да пазя завет на ранения. Небето над нас бе просто убийствено синьо.

Тамоцу ми разказа, че да намерят Чудзо сред множеството ранени в болницата им помогнал някакъв лекар на име Нориока. Болните били толкова много, че стаите не можели да ги поберат и те лежали дори по коридорите. А дошлите да издирват своите близки трябвало с мъка да се провират между тях. Най-лошото обаче било това, че болестта изглежда била силно заразна. Имало вече случаи, когато съвсем здрави и прави хора умирали преди ранените, за които се полагали грижи. Напоследък това се случвало все по-често. Но ето че въпреки невероятния хаос в болницата, д-р Нориока все пак бе успял да открие Чудзо.

Същият този Нориока, обясни Тамоцу, бил ръководител на спасителен отряд от Осака. Той пристигнал предишния ден със своите хора и с пълни раници с превързочни материали. Два дена преди това, на осми август, през болницата били минали военни части, които обрали кажи-речи всичките лекарства и бинтове. Затова, когато се явил спасителният отряд на д-р Нориока, една сестра възкликнала: „Сякаш самият Буда се явява в този ад!“

Когато стигнахме в къщата, в която бе временно настанен отрядът на Тамоцу, Чудзо бе вече мъртъв. Носилката поставиха на верандата в градината. Тамоцу рече тихо: „Край“, и отдаде чест на покойника. Масару откъсна няколко лаврови клонки и ги сложи до главата на мъртвия. После застана до Рикуо, двамата слепиха длани и склониха глави в кратка безмълвна молитва.

Аз прочетох „Заупокойната“. Щом свърших, Рикуо се обади:

— Е какво, сега ще го горим ли? Жал ми е за бедния Чудзо, но друг изход май няма.

Двамата с Масару отново вдигнаха носилката. Покойниците тук ги изгаряха на едно празно място край железопътната линия.

Спасителният отряд се бе настанил временно в частна къща в подножието на планината Футаба срещу източния учебен плац. Стопанинът, както ми обясни Тамоцу, бил като че ли учител. Той излизал много рано сутрин, а всяка неделя ходел на доброволна работа, тъй че през деня никога не се мяркал вкъщи и хората от групата го били виждали само един-два пъти. Неговият син Минору бил морски офицер и сега се намирал някъде из моретата. Вкъщи си стояли само съпругата на учителя — интелигентна и много възпитана жена — и двете му дъщери, вече момичета за женене. Всички в това семейство били извънредно мили и не проявявали дори и следа от недоволство нито когато настанили при тях спасителната група, нито когато всеки ден тук докарвали ранени.

Хората на Тамоцу забелязали къщата още когато минавали край нея. Може би защото тя им се видяла доста голяма. Без каквито и да било формалности те попитали стопаните направо дали са съгласни да им отстъпят няколко стаи за настаняване на пострадалите от бомбардировката. Мъжът по това време бил извън къщи, но жената веднага се съгласила, сякаш само това и чакала. Тя била много отзивчива и имала високо чувство за отговорност към хората.

Групата ползваше четири обширни стаи на първия етаж на къщата. Заедно с оцелелите от отряда Коджин тя наброяваше общо петдесет души. Някои от ранените бяха на смъртно легло с изгорели до костите части на тялото, други стенеха и изхождаха кръв. Навред се разнасяше пак същата тая отвратителна воня. Научих, че въпреки това обаче, жената и двете й дъщери настоявали да спят долу, в кухнята, на първия етаж. Може би добрите жени просто изпитвали неудобство да спят на горния етаж и да не споделят чуждите несгоди. Така че, доколкото Тамоцу бе наясно, на втория етаж спял единствен стопанинът.