Масуджи Ибусе - Черен дъжд

В завода ученичките правеха гилзи за зенитните снаряди. Те работеха на две смени, като втората приключваше работа чак в десет часа вечерта. И нито едно от тези момичета не бе и предполагало, вярвам, че над Хирошима ще се стовари такава смъртоносна бомба.

В сравнение с вчера днес по улиците на разрушения град имаше много повече хора, които се ровеха за телата или изгорелите останки на своите близки. Всички бяха в дрипи или полуголи. Освен тях този ден в Хирошима правеха впечатление и многото на брой пожарникари. На закачените на ръкавите им ленти пишеше „Специален спасителен отряд“. Някои от тях носеха мегафони, други влачеха носилки. Пожарникарите се бяха стекли от разните краища на префектурата, за да окажат помощ на пострадалите.

В Интендантството ме приеха така, както и бях очаквал. След като ме изслушаха, лейтенант Сасатаке започна бавно:

— Много добре ви разбирам, г-н Шидзума, но при така създалата се ситуация трябва сами да се помъчите да намерите изход. Това, което ние най-силно желаем, е военните и гражданското население да обединят усилията си и да действуват по-сплотено, като мобилизират цялото си въображение и лоялност за разрешаване на всяка възникнала трудност. В извънредно положение като сегашното целият народ би трябвало да е изпълнен с решимост да работи за общата кауза.

Единственото, което ме вълнуваше, бе да получа въглища и подобни абстрактни фрази хич не можеха да ме успокоят.

— В такъв случай, лейтенанте, дайте ми препоръчително писмо за мината в Убе.

— Боя се, че няма да мога да сторя това, преди да съм поискал разрешение от своите началници и преди свикването на конференцията. Но съм напълно съгласен с вас, че нещо трябва да се направи.

— А не можете ли да ни отпуснете част от въглищата в Уджина?

— Както вече ви обясних вчера, за това и дума не може да става. Ние нямаме никакви права над тях.

Също като предишния ден аз бях обзет от чувство на пълна безпомощност. Единствената разлика бе тази, че днес отказът не беше толкова твърд и не звучеше чак толкова надменно. Реших, че няма смисъл повече да се настоява.

Напуснах Интендантството и тръгнах през развалините на Фукуро-чо. Тъкмо крачех успоредно на трамвайната линия към Управлението на пощите, когато ме настигна един военен. На лентата на ръкава му пишеше: „Спасителна група“. Военният вървеше и викаше на висок глас: „Има ли тук някой от отряда «Коджин?»“ Погледнах го и в същия момент той се обърна назад към мен.

— А, Тамоцу! — извиках аз.

— Ама ти ли си бе, Шигемацу?

Тамоцу бе родом от моето село Кобатаке. Да се срещнем тук бе невероятна случайност. Бях чувал, че преди няколко години го били назначили в полка Химеджи, а след време го били направили ефрейтор от санитарните части. Сега обаче Тамоцу бе с нов тропически шлем на главата, на кръста му висеше сабя, а по нашивките на яката на гимнастьорката му можеше да се съди, че е станал подофицер.

— Виждам, Тамоцу, че си се издигнал, а? — възкликнах изненадан аз. — И каква дълга сабя имаш!

— Преди време бях прехвърлен в полка Фукуяма, а на седми август ме преместиха тук като подофицер от специалната група по разчистване на развалините — отвърна Тамоцу, но ако се съдеше по киселата му физиономия, той не беше особено доволен от новото си назначение.

С него имаше още двама, които по физиономия ми се сториха познати. Единият от тях, Рикуо, бе от пожарната бригада в Кобатаке. Страшно мълчалив, тоя човек наистина си разбираше от работата. Другият, също пожарникар, се казваше Масару. Къщата му бе на края на селото. За него бях чувал да разправят, че не падал по-долу в работата от Рикуо. На следващия ден след бомбардировката на Хирошима двамата били мобилизирани и включени в състава на специалния спасителен отряд, чиято задача била да издири и измъкне от развалините членовете на отряда „Коджин“.

На врата на Рикуо висеше мегафон, а двамата с Масару носеха в ръце носилка, дръжките на която бяха от все още свежозелен бамбук.

— Бамбуковите дръжки на носилката са сигурно от горичката при храма Каннон в Кобатаке, нали? — попитах аз. — Гледам ги и ми става много мъчно за нашия край.

— Глупости! — отсече Масару. — Тая ни я дадоха в полицията в Мийоши.

Спасителната група, както разбрах, не била дошла направо от Кобатаке в Хирошима. Хората били най-напред събрани в кметството на селото, а оттам ги изпратили в Юки (заповедта гласяла, че те са длъжни да се явят в пожарникарските си униформи). В Юки те се присъединили към дошлите от другите села отряди и изслушали словото на тамошния кмет „За заздравяване морала на народа“. После групата се отправила за Шоге, където към нея се присъединили още попълнения от околните села и отново се наложило да изслушат слово от кмета. Следващото място, за което заминали, бил град Мийоши. Отново попълнение и слово на кмета, който ги нарекъл „самоотвержени герои, отправили се към развалините на Хирошима, за да изпълнят свещения си дълг в това извънредно тежко за цялата нация време.“