Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Е, добре, и без това връщане назад няма — обадил се пак Ватанабе.

Минавал вече един часът след полунощ, когато влакът потеглил. Пристигнали в Хирошима в пет часа на разсъмване, а до Сенда-мачи се добрали едва в седем. Ватанабе ни бе идвал два-три пъти на гости, та успял да намери мястото на нашата къща по два ориентира — оцелелия на половина ствол на бора и езерцето. Но тук вече двамата съвсем се объркали. Наоколо царяла пустош, затова не виждали смисъл да викат на висок глас имената ни. Не можели да разровят и развалините на нашата къща, защото нямали нито лопата нито пък какъвто и да е друг, подходящ за тази цел, инструмент. И двамата обаче били абсолютно сигурни, че ние сме мъртви. Затова, без да си задават въпроса, къде точно са телата ни, те решили да поставят върху обгорените греди на къщата бутилката с вода да запалят тамяна и да разхвърлят наоколо листата. Плодовете кемпонаши наредили по димящия тамян.

Точно тогава към тях се приближил някакъв човек и им подвикнал:

— Може би търсите г-н Шидзума?

Човекът им обяснил, че се казва Накао и че живее съвсем наблизо в някаква колиба. После добавил, че съседът му Шидзума, неговата съпруга и осиновената му дъщеря са заминали за фабриката във Фуруичи.

— И никой от тримата не е ранен? — попитали го те.

— Да, само г-н Шидзума си е изгорил бузата — отвърнал Накао. — Но няма нищо страшно, раната е съвсем малка.

Накао им обяснил в общи линии как да стигнат до Фуруичи. Той начертал върху пепелта карта, която Ватанабе прерисувал в тефтерчето си. Така с помощта на картата и като разпитвали де когото срещнат по пътя, двамата успели да стигнат до гара Ямамото. А оттам до Фуруичи взели влака. Във фабриката вече съвсем точно им казали къде сме настанени да живеем. Според техните думи излизаше, че двамата бяха пристигнали след дванадесет и половина. В такъв случай не проумявах защо Накао не ми бе споменал, че са идвали да ни търсят наши близки. Може би животът сред развалините бе напълно помрачил съзнанието му.

Шигеко и Ясуко рекоха, че действително били забелязали около бора разпилени зелени листа. Видели край езерото и бутилка от оцет. Особено впечатление им направил нейният етикет, на който била нарисувана селска девойка с развян ален шал. Шигеко доста се озадачила как е успяла да оцелее бутилката, при все че наоколо всичко било разбито и опустошено. Учудили я, както обясни тя, и плодовете кемпонаши. Аз от своя страна не бях забелязал нищо подобно, но останах потресен от предвидливостта на своята майка, след като изслушах разказа на Ватанабе и Такамару. С плодовете кемпонаши тя явно е искала да направи специален помен за моята отлетяла на онзи свят душа. Дори понякога замерях клоните с камъни, за което баща ми много ми се караше. Някои от камъните отлитаха надалече и падаха на покрива на банята. Майка ми изглежда добре помнеше всичко това.

Нашите гости разказаха също така, че всеки ден у нас на село идвали много близки и познати, за да разпитват за нас. Или, по-точно, да изразят съболезнованията си, ако се съдело по тона им. В нашата гибел не вярвал само собственикът на селската галантерия.

— Трябва най-напред да се уверите, че наистина са мъртви, и тогава да украсявате олтара си с техните снимки — говорел той на моята майка. — Така само предизвиквате съдбата. Почакайте и ще видите — и тримата ще си дойдат живи и здрави — и човекът си тръгвал, без да изрази дори и намек за съболезнование.

На другата сутрин аз трябваше да ставам много рано, затова се извиних пред гостите и легнах да спя в съседната по-малка стая. Оттам обаче продължавах да чувам какво разказваха. Хората в Кобатаке, както впрочем навред из страната, изрязвали корени от борови дървета. Майка ми също се катерела по горите за корени и целите й ръце били в пришки. Корените варели и от тях се отделяло масло, от което после правели гориво за моторите на нашите самолети, същите онези, които се сражавали срещу американските бомбардировачи Б-29. В селото бил дошъл специално един военноморски офицер, за да разясни на хората колко необходимо за армията е маслото. Събирането на корени се смятало за доброволна работа в служба на родината. На брега на реката била издигната и барака, в която варели корените и добивали ценното масло…

На другата сутрин станах рано. Исках да напиша писмо на майка си, но бях така развълнуван, че нищо не излезе от нещастните ми опити и в края на краищата се отказах. Оставих гостите ни още да спят. Трябваше да бързам, за да хвана първия влак за Хирошима. И този ден влакът спря на гара Ямамото на около три километра извън града.