Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Когато падат, запалителните издават едно такова особено свистене. А когато бомбата се удари в земята, вместо обичайния трясък, се раздават няколко глухи тътена. После лумва ярък пламък. Една от тях, спомням си, ми направи особено впечатление. При падането тя иззвънтя като счупено стъкло.

Според мъжа, запалителните бомби били свързани по няколко в ламаринени листа, стегнати отвън с медна лента. При падането лентата се разтопявала, ламариненият лист се разтварял още във въздуха и бомбите се разпилявали. Такава била и причината за свистенето. А иззвънтяването пък се получавало, когато някоя от медните ленти се удря в камъните.

Бомбардиран бил и средновековният замък на града. Една от запалителните бомби се мушнала в някакъв прозорец на третия етаж на главната кула и всичките й пет етажа в миг се превърнали в огнена колона, която не след дълго рухнала. Изгоряла била и кулата, в която се намирала банята на придворната дама Йодогими. Въпросната кула била пренесена там от замъка Фушими в Кьото. Пламъците на пожарите не пощадили и сградите около нея, а крепостните стени на замъка горели с белезникави пламъци. В крайна сметка оцеляла само една триетажна оръдейна кула и портата, известна под името „Желязната“.

— Всъщност — рекъл човекът, — в замъка и от другата страна на моста има оръдия на зенитната артилерия, но тя не изпрати нито един снаряд дори тогава, когато цялото небе почерня от американските бомбардировачи. Колкото и ниско да се спускаха над града вражеските Б-29, нашите не правеха дори и опит да ги обстрелват. Тук, на земята, бе тъмно и тихо като в гора. Наоколо цареше каменно безмълвие… Все пак се надявам, че както казват, „мъдрият сокол крие ноктите си“.

Ватанабе и Такамару така и не схванали дали мъжът подкрепял армията или просто я иронизирал.

На гарата изглежда имало много избягали от изгорелия град Фукуяма хора, но в тъмното и това дори не можело да се разбере. Ватанабе и Такамару отново закрачили по железопътната линия. На запад, където се намирало селцето Гобун и гара Акасака, се виждали да проблясват светлинки. Тамошните хора били изглежда вече толкова обезсърчени, че даже не правили опити да изпълняват задължителното за цялата страна нареждане за затъмняване на осветените места. Нашите хора решили да се доберат до гара Акасака и там да си купят билети за влака. Те вървели в непрогледен мрак като почти опипом налучквали пътя.

После стигнали до железопътния мост през река Ашида. За да се прехвърлят от другата страна, двамата трябвало да лазят по корем и да напипват с ръце траверса след траверса. Единият вървял по едната железопътна линия, а другият — по другата. Идеята им била да следят от коя страна ще дойде влак, за да се махнат навреме от линията. Ватанабе и Такамару напредвали бавно и мъчително напред, като непрекъснато си подвиквали. Най-много им пречели раниците. Наведели ли глава, раниците им се смъквали на врата и силно ги притискали или пък се изсулвали на една страна, когато мъжете заемали хоризонтално положение. Те били тежки и всеки път Ватанабе и Такамару губели равновесие и панически се вкопчвали в траверсите. Телата им се вдървявали от ужас и те непрекъснато се обливали в ледена пот, но, тъй или иначе, успели да стигнат благополучно до гара Акасака.

Един служител на средна възраст изслушал историята им и им продал билети за Хирошима. Той обаче не можел да им каже кога точно ще дойде влак. Оставало им само да се въоръжат с търпение и да чакат. Двамата приседнали, извадили пакетите си с храна и започнали нарочно много бавно да се хранят. Все още ядели, когато пристигнал влакът за Токио. От него слезли тридесетина души, половината от които били ранени. Другата половина пък били ходили до Хирошима, за да търсят своите близки. Слезлите на перона и чакащите на него започнали да си разменят подвиквания: „Нямах късмет“, „Намерили ги?“, „В какво състояние е къщата?“ „Да си срещал някой от познатите?“, „Оставих бележка на парапета на моста“… Не се намерил нито един, който да имал щастието да открие близките си. Слезлите от влака се смесили с тълпата на перона — сред тях имало и един мъж с дете, жена с бебе на ръцете си, крепящи се един друг брат и сестра — всички те поели към изхода на гарата и скоро потънали в нощния мрак.

— Ние, както изглежда, не ще да сме с по-голям късмет — въздъхнал Ватанабе.

— Но може би ще успеем да намерим останките им сред развалините — отвърнал Такамару.