Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Всички, които в момента на взрива са се намирали като вдовицата на полето, са били до един убити на място. Загинали бяха и момичетата от Първа хирошимска гимназия и от градската девическа гимназия. Вдовицата пък всъщност си бе играла известно време на криеница със смъртта.

Директорът си мислеше все за своето:

— Слушай, Шидзума, след опелото гледай тази вечер да си легнеш по-рано. Утре пак ще отидеш в Интендантството и отново ще им поставиш въпроса за въглищата. Идеята ти сами да си набавяме необходимите количества звучи наистина чудесно, но това означава да отстъпим много лесно и да се предадем. Знам, че работата не е никак проста, но се постарай да проявиш малко повече настойчивост. Това е единственият начин да се сдобием с нещо.

— Едва ли си заслужава наистина да опитваме повторно — отвърнах аз напълно обезсърчен. — По-добре би било може би да помолим капитан Нодзу да ни даде препоръчително писмо, а после сами да се договорим за въглища с хората от мината Убе. Можем да направим нарушение, защото фирмата в Хирошима е изчезнала и друг изход нямаме, нали така?

— А бе, едно е да си приказваме, а друго е наистина да го изпълним. Ами че капитан Нодзу почти не се задържа тук. Той е все някъде по работа. Днес се отбих пет-шест пъти в канцеларията му, но него все го нямаше. Попитах някакъв човек там за капитана и той ми отговори, че излязъл, а къде точно, това било военна тайна. Преди малко ходих да видя какво е положението в склада. Въглища имаме само за два дена. Е, какво тогава трябва да правим според теб? — директорът отчаяно стисна с ръце главата си.

— В такъв случай ще тръгна рано утре сутринта рекох аз. — Макар и това да е напълно безполезно.

Предадох се и наистина реших да отида още веднъж в Интендантството, въпреки че на нищо не се надявах.

Веднага след опелото си тръгнах за къщи. Още вън ме посрещна пикантната миризма на печени оризови сладки. Тя се прокрадваше дори през пролуките на плътно затворените заради затъмнението капаци на верандата. По миризмата можех да определя, че сладките най-напред са били потопени в соев сос и чак след това са били сложени да се препекат на жаравата.

Влязох пред задния вход. Гостите ни бяха вече будни и седяха заедно с Шигеко и Ясуко около масата. А на нея (прекрасна работа от ебонитово дърво, дадена ни за временно ползване от хазяите) бяха наредени чинии и чинийки с оризовите сладки. Може гостите да ги бяха донесли от село. Шигеко и Ясуко лапаха настървено.

— А, ето го и него — викна весело Шигеко, като ме зърна изправен до вратата. — Ние пък решихме да не те чакаме и да започваме без теб.

— Ох, чичо — обади се и племенницата ми, — много съжалявам, че започнахме да ядем без теб. Започнахме да ги печем и просто не можехме да устоим да не ги опитаме. Те са донесли и препържен ориз. Има и няколко оризови топки.

— Много сме ви задължени, че сте се погрижили за нас — благодарих на гостите и седнах на стъпалото между коридора и стаята. Стараех се да държа лицето си обърнато така, че да не се вижда изгорялата ми буза. Гостите ме зяпнаха със зачервени като на зайци очи, сетне и двамата започнаха да ронят едри сълзи. (Единият от тях, Масао Ватанабе, бе по-големият брат на Шигеко, а другият, Йошио Такамару — бащата на Ясуко.)

Такамару се настани по-удобно, стисна коленете си в ръце и докато хълцаше, хапеше края на единия си мустак. Шигеко и Ясуко спряха да дъвчат и лицата им се изкривиха. Ватанабе пък бе вече избърсал сълзите от очите си и сега ме гледаше безмълвно, право в лицето. Аз с все сили се мъчех да не заплача, но бях толкова развълнуван, че съвсем неочаквано и моят нос потече. Понаместих се на стъпалото и седнах с гръб към всички в стаята.

— Толкова се радвам, че ви намерихме живи и здрави, толкова се радвам! — рече Ватанабе. — Бяхме сигурни, че никога вече няма да ви видим. Най-многото, на което се надявахме, бе да зърнем поне мястото, където сте загинали.

— И аз наистина съм толкова щастлив, толкова щастлив! — присъедини се към Ватанабе и бащата на Ясуко. — Мислехме момичето си за загубено. Вие двамата така сте се грижили винаги за нея, че всички ние решихме, че тя ви е последвала и на онзи свят. Всичките близки и в Кобатаке, и в Хиросе вече са загубили надежда да ви видят отново.

Аз продължих да седя с гръб към стаята и да си отпивам от чая, който ми беше наляла Шигеко. Без да се обръщам, само рекох:

— Сигурно страшно сте се притеснили за нас.

Малко по малко Ватанабе ни разказа за тревогите, които нашите близки на село изживели след вестта за бомбардировката. Такамару се намесваше само за да допълни тук-там по нещо. От разказа им стана ясно, че устни съобщения за случилото се пристигнали в Кобатаке още рано вечерта на шести. Всички разбрали, че над Хирошима била пусната някаква изключително мощна бомба и че от взрива почти мигновено загинала една трета от населението на града и, разбира се и отрядите, които се намирали там на доброволна работа. Друга една част от хората били много тежко ранени, а всички останали без изключение страдали от някакви наранявания. Онези, които донесли вестта в селото, се кълнели, че това не е някакъв зловреден слух, а самата гола истина. Допълнителни съобщения за трагедията на града пристигнали на следващия и на по-следващия ден. Те били още по-страшни и отчайващи.