Масуджи Ибусе - Черен дъжд

По широкия път край подножието на хълма Хиджи срещнах трима ранени. Те приличаха досущ на бежанците от шести август. Със сетни сили ранените се влачеха по посока към Уджина. Бяха толкова омаломощени, че се подпираха с една ръка на оградата на Хирошимското управление на търговията. И тримата бяха полуголи, слаби и бледи като призраци. Сетих се за котката, която преди няколко дена вървеше по петите на г-н Мияджи. Днес тя не се навърташе наоколо. Разчистени бяха и труповете в края на моста Миюки. От тях бяха останали само черни мазни сенки.

От двете страни на пътя всичко бе превърнато в пустиня от изгорели полета и къщи. Мястото, където преди се издигаше нашата къща, бе съвършено неузнаваемо. Бе останало само малкото езерце. То поне ми напомни как изглеждаше градината ни. Тя се оказа по-малка, отколкото си бях въобразил. Шигеко и Ясуко бяха вече измъкнали вещите от скривалището и от езерцето и си бяха заминали за Фуруичи. Един носач бе натоварил всичко на количка и бе приседнал да почине преди да потегли на път.

Единственият признак на живот сред опустошението наоколо беше някаква колиба, издигната на мястото на къщата на съседите Накао. Останалите хора от квартала изглежда се бяха разбягали по приятели и роднини. От носача разбрах, че човекът от колибата идвал да разговаря с жена ми и моята племенница и им разказал, че загубил дирите на сина си. Излизаше, че съседът Накао сега живееше в колибата сам с малката си дъщеря.

Колибата бе скалъпена от ламаринени листове, изровени явно изпод развалините на околните срутени къщи. Тя беше малка и заемаше около пет квадратни метра. Всъщност едно нищо в сравнение с несъществуващата вече разкошна къща на семейство Накао, която бе построена изцяло от кипарисово дърво. Къщата бе голяма, трябва да имаше около двеста квадрата, а покривът й грееше с червените си гледжосани керемиди. Накао работеше в някаква търговска фирма и притежаваше много акции и облигации. Хобито му бе да събира предмети от лак. Бяха ми разправяли даже, че в дневната си той имал масичка, която била едва ли не от периода Муромачи 24, една от онези изящни вещи с крачета от дърворезба, които бяха достойни дори за покоите на Сей-Шонагон 25и Мурасаки-Шикибу 26.

Отидох при Накао да го видя какво прави и взех със себе си някои неща, които се канех да му подаря: листа от евкалипт, лопатката, хартиеното ветрило и част от таблетките. Не посмях да се докосна само до консервите, които ми бяха дадени за подарък на хората от фирмата по разпределяне доставките на въглища. Въпросните лица аз, разбира се, не бях успял да открия, така че консервите си бяха останали непокътнати. Редно бе, може би, да ги предам обратно на директора, но аз не бях дете и можех сам да решавам какво да правя в случай на неочаквана промяна в обстановката.

И без да му обяснявам, Накао сам много добре знаеше как да използва скромните ми подаръци. Той рече, че особено необходими щели да му бъдат евкалиптовите листа и лопатката и безкрайно ми благодари.

Листата имаха свойството да отпъждат комарите. Ако ги оставеше човек да димят в някое от тия изровени в земята противовъздушни скривалища, те щяха да прогонят комарите, които, озверели, хапеха дори посред бял ден. Всъщност хората, които живееха сред развалините на града, използваха денем скривалищата си за клозет. От Накао разбрах, че атаките на комарите били толкова яростни, че едвам се издържало докато се свечери. Още повече че дъщеря му вече бе навлязла в деликатната възраст и насекомите явно много я тормозеха.

Книжното ветрило бе особено ценно, защото с него човек можеше да раздухва огъня, когато гореше евкалиптовите листа. С лопатката пък можеше да зарива дупки вътре в бараката или навън.

— Наистина съм ти безкрайно благодарен — не преставаше да повтаря Накао. — Нали знаеш, че преди бомбардировката скривалището ни беше пълно с щурци. Нямахме мира от тях. Едни такива малки и кафяви на цвят. Един човек от банката „Гейби“ ми обясни, че им били казвали, „заешки щурци“. След взрива пък ни нападнаха гъсти облаци комари. Невероятно жестоки са. Ти наистина си ни донесъл такива полезни неща, че не знам как да ти се отблагодаря…

— Трябва да ти кажа, че идеята не е моя — рекох аз, като, разбира се, не взех да му обяснявам, че всичко това бе всъщност предназначено за други хора. — Нашият директор чул отнякъде за ужасните комари, та ми ги даде за всеки случай. Ако искаш, ще ти донеса още листа, като дойда пак.