Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Всъщност от семейството си и Таширо единствен бе оцелял. Оказа се, че младата му втора жена и малката му дъщеря били затрупани по време на взрива под развалините на собствената си къща и изгорели живи в пожара, избухнал впоследствие. Но тъй като беше вече доста стар, Таширо, както сам си призна, не намирал душевни сили у себе си да разрови изгорелите останки на къщата си и да потърси праха на единствените си близки.

— Нищо не мога да направя — рече той. — Да си останат в края на краищата там, където са. Малко повече органична материя в почвата и толкоз.

— А какво ще правиш, ако решиш да им поставиш паметник?

— В къщата на родителите на жена ми има нейна и на детето снимка. Нея мисля да сложа в гроба. Не зная обаче какво ще правя, ако някой от близките на жена ми дойде от село за останките. Да кажа, че съм ги оставил за органична материя ли?! Някак си не върви!

За миг тоя негов цинизъм ме отврати. Но после ми дойде наум, че има и друго обяснение: Таширо бе вече стар човек, а жена му млада и красива. Дъщеричката му също беше мило и очарователно дете. Може би точно затова той се боеше, че ако разрови развалините и открие под тях останките на най-скъпите му на света същества, обезобразените трупове щяха да унищожат навеки запечаталите се дълбоко в сърцето му образи.

— Защо не помолиш тогава някой страничен човек да стори това вместо теб? — попитах го аз.

— Що се отнася до въглищата — рече той, без дори да обърне внимание на въпроса ми, — защо не отидем в Интендантството и не опитаме късмета си там? Друго и без това не можем да направим. Пък и около моста Сагино няма чак толкова трупове и това ме кара да се надявам, че и вонята не е съвсем дотам нетърпима — допълни Таширо и с учудваща решителност тръгна напред.

Докато стигнем до моста Сагино, вървяхме все през напълно опустошени квартали. По пътя Таширо не коментираше заобикалящите ни страшни гледки, но ми разказа всичко, което бе чул да разправят в кметството. Преди бомбардировката в него работили около деветстотин служители, от които обаче щастието да оцелеят имали само двадесетина души. Но и от тях нито един не се отървал без някаква рана.

Към групата войници, заети с изгарянето на труповете, се бяха присъединили още двама души, явно работници, които се бяха разсъблекли голи до кръста. Когато минавахме покрай тях, те тъкмо надничаха в един голям варел с вода близо до срутената тухлена ограда. В него плуваше труп, от чиято глава бе останал само оголен череп. На повърхността на водата се бе събрала лепкава и мазна кафеникава пяна. Двамата работници, пристъпиха ужасени към варела, но точно тогава черепът изведнъж, без каквато и да била видима причина, се размърда и мигом потъна надолу. „О, господи!“ — възкликна ужасен Таширо. Изглежда, че най-сетне и той бе изгубил присъствие на духа.

После Таширо ми разправи, че по време на взрива загинал и кметът на Хирошима, г-н Курия. Заместникът му, Шибата, бил ранен в петата на десния крак и едва ходел. На всичкото отгоре в прасеца на левия му крак се било забило парче стъкло, та му се наложило да се добира до кметството на патерици. Къщата на кмета се намирала в Како-чо, тъй че естествено цялата изгоряла. Когато на седми август сутринта Шибата дошъл на работа и не заварил началника си, изпратил у дома му един от служителите, за да разбере какво се е случило. Сред развалините на къщата на Курия, там където била една от стаите, може би дневната, били намерени проснати един до друг два трупа — на възрастен човек и на дете. За кмета се знаело, че бил страшно привързан към внучето си. Тъкмо това дало повод да се предположи, че в мига, когато паднала бомбата, Курия вероятно бил вдигнал детето на ръце, за да се сбогува с него, преди да тръгне на работа.

След гибелта на кмета Шибата поел управлението. Оцелелите по чудо двадесетина чиновници сега се занимавали, според Таширо, с всички проблеми на града. Но най-невероятното било това, че в разрушената сграда на кметството оцелели и една дузина столове и машина за циклостил. Чиновниците си били направили кочани от стари документи, като пишели на гърба на листовете. Хората нямали никакви лични вещи освен дрехите на гърба си. Те живеели заедно и си готвели пак там в порутената сграда на кметството. Разчистено и що-годе подходящо за живеене било само едно-единствено помещение. Чиновниците били закачили на дупката, зейнала в стената на мястото на някогашния прозорец, палатка, взета назаем от бараките на военните. В източното крило на първия етаж се разположили канцелариите на три отдела — военния, отдела по здравеопазване и помощния отдел. (По-късно научих от личните записки на заместник-кмета, г-н Шигетеру Шибата, че на седми август в три часа след обяд в кметството дошъл генерал-лейтенант Саеки, главнокомандуващ щаба на флотския корпус Акацуки в Уджина, за да съобщи, че е назначен за командуващ отбраната Хирошима и че на следващия ден сутринта, или дори още същата вечер, в града ще пристигне военна част от префектура Шимане и няколко взвода от корпуса Акацуки. Това внушило на г-н Шибата и на шепата оцелели чиновници надеждата, че армията е на път да вземе наистина някакви конкретни екстрени мерки за съдбата на унищожена Хирошима. На осми август в кметството пристигнало официално съобщение от щаба на Западната японска армия. Съобщението гласяло, че във връзка с отбраната на града в щаба трябва незабавно да се явят представители на градската управа, които да представят съответните документи и да докладват за така създалата се ситуация. Решено било за щаба, който се намирал в землянки в подножието на планината Футаба, извън града, да заминат финансовият ревизор Хамаи Накахара и Исаму Ито — шеф на секцията по разпределение на доставките, заедно с още няколко служители.)