Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Пред входа на Интендантството стояха двама-трима пазачи и нещо си приказваха. Нямаше и следа от обичайните за това място оживление и деловитост. Двамата с Таширо бяхме приети от лейтенант Сасатаке от отдела по доставките. Обяснихме колко необходими са ни въглища, но лейтенантът заяви, че да се получи разрешение за въглища от неприкосновените запаси в Уджина е абсолютно невъзможно. По всички останали въпроси той отговаряше уклончиво, така че нямаше никаква полза от посещението ни.

Лейтенантът бе така възбуден, че дори не изслуша внимателно молбата ни.

— Казах ви вече много пъти — рече той, — че преди да решим нещо относно въглищата, трябва най-напред да свикаме съвещание. При всички случаи аз съм длъжен да се допитам до своето началство. Ами транспортирането? Какво ще правим с него, а? Ето че това също ще трябва да се обмисли. Пък и вашите искания ще трябва непременно да бъдат съгласувани с нуждите на другите предприятия. Боя се, че ще ви се наложи да изчакате решението на съвещанието.

Беше ясно, че от Сасатаке нямаше нищо да получим, затова помолихме за разговор с неговия началник. Ала и той беше безкрайно уклончив. В края на краищата дори спокойният винаги Таширо загуби търпение:

— Ако ми разрешите — обърна се той към началника на отдела по доставките, — ще ви изложа направо и без заобикалки от какво точно се нуждае моята фабрика. Провеждайте си вашето съвещание, но знайте, че сега на нас са ни необходими екстрени мерки. Щом като е абсолютно забранено да се пипат въглищата в Уджина, защо тогава — става дума все пак за непредвидени обстоятелства — не изпратите някого направо в мината в Убе. Ако тръгнат веднага, привечер предполагам, хората ви ще бъдат вече там. Защото едно е сигурно, че фирмата по разпределение на доставките на въглища няма да може скоро да възстанови работата си.

— Уверявам ви, че и ние самите мислим по този въпрос — рече началникът. — Но сме длъжни да се допитаме до по-висшестоящите инстанции и да чакаме нареждане. Нали точно затова ви казах, че ще трябва да свикаме съвещание.

Ако мога така да се изразя — набрах смелост да обадя и аз, — чудно ми е колко ли време ще е необходимо, докато вие, вместо веднага да изпратите хора в мината, чакате решението на това съвещание. Още повече че ние нямаме никаква представа къде е сега седалището на фирмата по разпределение на въглищата и сме просто в безизходица.

— Колко дни още могат да работят вашите фабрики с наличните си запаси от въглища? — попита началникът.

— Четири или пет — отвърнах аз.

— А нашата само два, ако работи с нормалното си темпо — рече Таширо.

— Добре, какво ще кажете за това — рече оживено началникът, сякаш го бе осенила някаква нова идея. — Вашите предприятия произвеждат продукция за нуждите на армията, нали така? Направете тогава нещо със свои сили. Не чакайте да ви помогнат непременно военните. Постарайте се да бъдете лоялни сътрудници в края на краищата. Ами така де!

— Ние нямаме нищо против наистина да сме лоялни — обадих се аз. — Но при едно условие. Дайте ни писмо от вашето началство. Тогава ние бихме могли още сега да заминем за Убе и сами да преговаряме там за доставки на въглища.

— Да се изпълни подобно желание е трудно, поне що се отнася до армията. Но вижте какво, вашата фабрика тъче плат за военни униформи. Т.е. думата ми е, че вие сте в състояние да правите каквото пожелаете. Имате власт, така да се каже. Надявам се значи, че ще успеете да намерите най-верния път да ни помогнете и изобщо да ни бъдете от полза.

Много добре знаех, че в мината Убе бяха изпратени огромен брой работници с цел да се увеличи производството на въглища. А мината в Мине пък добиваше толкова много въглища, че просто не достигаше транспорт за тяхното извозване и те бяха натрупани на огромни камари. Никак не можех да разбера какво пречеше на военните независимо от съвещанието да ускорят снабдяването на града с въглища. Ако пристигнеха известни количества, тогава и фирмата по разпределението на доставките щеше да бъде в състояние да възстанови работата си, и то много скоро. Но началникът на отдела бе вече изпаднал в някакво безмълвно съзерцание и думите ни минаваха покрай ушите му, без дори да стигнат до съзнанието му. Онова, което ни бе казал, всъщност означаваше да спрем по-нататъшното производство и на платове за военни униформи, и на консерви.

Тази негова глупост просто ме извади от равновесие и вбесен, аз напуснах канцеларията му. Таширо остана: ако фабриката им спреше производството си дори само за един ден, това би означавало пълна катастрофа.