Масуджи Ибусе - Черен дъжд

В единия край на моста лежеше проснат по гръб и с широко опънати настрани ръце трупът на някакъв човек. Лицето му бе почерняло, но от време на време бузите му се издуваха и на пръв поглед изглеждаше, че си поема дълбоко дъх. Клепачите му също леко потрепваха. Гледах и не вярвах на очите си. Повлякох своя вързоп по парапета и тръгнах към трупа. Приближих се до него разтреперан от страх. И тогава видях, че от носа и устата му изскачаха червеи, лазеха по лицето му, завираха се във вдлъбнатините на очите, падаха на земята и отново се покатерваха. Именно тяхното движени създаваше впечатлението, че в лицето на мъртвото тяло има още живот.

Изведнъж си спомних едно стихотворение, което в детството си бях прочел в някакво списание, или бог знае още къде. „О, червей, приятелю червей“, започваше то. И по-нататък:

Идиот! Нима поетът си бе въобразил, че е насекомо, та наричаше червея „приятелю“? Истински идиотизъм! Той би трябвало на 6 август в осем часа и петнадесет минути да бъде в Хирошима. Тогава наистина небето зловещо зейна над нас, земята пламна, а хората умираха един след друг като мухи! „Как смееш ти, червей такъв“ — изкрещях аз. — Какво величие?! Какво ти грандиозно чудо?!

Изведнъж ми се дощя да запокитя вързопа си в реката. Ненавиждах войната! Да я печели, който си ще! Само по-бързо да свършва! По-добре несправедлив мир, отколкото „справедлива“ война!

Върнах се обратно до парапета, но вместо наистина да хвърля вързопа в реката, аз го нагласих удобно на гърба си. Все пак в него имаше всичко необходимо, за да преживееш сред развалините: шишенце с таблетки против разстройство, лопата, стари списания, евкалиптови листа, сухари, кръгло книжно ветрило и разни други полезни неща.

Близо до Камия-чо се натъкнах на група мъже, които изглежда бяха войници. Нахлузили на лицата си газови маски, те се въртяха около три-четири запалени на различни места огньове. Приближих се и видях, че огньовете горят в издълбани на около два метра надолу в земята дупки, в които мъжете хвърляха трупове. Разклаждаха ги, използвайки стари железопътни траверси. Попаднали в обятията на огъня, траверсите започваха да пращят и от това тази гледка под жарките лъчи на слънцето изглеждаше още по-зловеща. Изпод труповете излизаха бледосинкави огънчета, които огненочервените езици на пламъците алчно сграбчваха и понасяха заедно със себе си високо нагоре.

Войниците примъкваха труп след труп, като ги носеха върху врати или ръждясали ламаринени листове и безцеремонно ги хвърляха с лицата нагоре в бушуващите огньове. После отново се повличаха назад за още и още мъртви тела. За да им бъде по-лесно да ги носят, бяха завили краищата на ламаринените листове. Може би изпълняваха заповедите на някое висше началство, не знам. Във всеки случай изражението на лицата им не говореше нищо. Израз на някакви емоции имаше само във войнишките им ботуши, които се движеха бавно и тежко. Понякога телата на кладата ставаха прекалено много и огънят сякаш изнемогваше, та се налагаше войниците да изтърсват труповете на земята и да изчакват той отново да набере сили. При сътресението от устата на мъртвите изригваха жълтеникава слуз и червеи. А когато телата се окажеха съвсем близо до огъня, червеите започваха да се гърчат панически върху тях и да се мъчат да избягат от топлината. При удара със земята ставите на мъртвите изхрущяваха. Дойде ми наум за Пинокио от детската приказка. Нищо и никаква дървена играчка, направена от трески и пирони, но щом, както казват, дори и тя при удар в глезена изпитва по някакъв си свой дървен начин болка, какво ли изпитваха, питах се с ужас, тези злощастни трупове, които съвсем доскоро са били живи човешки същества.

— Ей, тия нямат край, бе! — измърмори един от войниците, който държеше предната страна на ламаринен лист.

— Бих искал да сме се родили в някаква страна, където няма държава — рече тихо другият зад него.

Това всъщност бяха единствените човешки звуци, които чух тук.

Върху импровизираната носилка, която носеха двамата войници, лежеше поредният труп, един Пинокио, на когото всички пирони бяха извадени…

Сякаш загубил разсъдъка си, аз почнах да си мърморя под носа „Заупокойната“. Хирошима вече не съществуваше!… Но кой би могъл да предвиди, че краят й ще бъде толкова трагичен?