Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Хората от Мийоши минали през кварталите Инари, Камия, Оте-мачи и Сенда-мачи и следвани през целия път от горещината на тлеещите останки от къщите, от вонята на труповете и виковете на умиращите, най-сетне стигнали до Гара Хирошима. Скоро водата в манерките им свършила и далеч от мисълта да спасяват когото и да било, самите те започнали да се лутат сред целия този ужас, за да открият спасително местенце. След около два часа мъчително скитане Табучи открил, че с него са останали само двама души от взвода му. До момента не били успели да намерят нито една ученичка от девическото училище на техния град. Единият от хората на Табучи едва стоял на краката си, затова решили да тръгнат към дома на някакъв техен познат, който живеел в крайградския район Гион. Там стигнали едва към четири и половина след обяд. Отдъхнали си малко и в осем и половина вечерта тримата се размърдали и макар че били на границата на силите си, се отправили към къщи. И тримата изпитвали непозната досега умора. Разстоянието от Гион до Шимо-Фукадзава извървели за цели три часа. Наложило се да прекарат нощта в чакалнята на гарата. На другата сутрин в шест часа те се качили на един претъпкан от бежанци влак и се прибрали в Мийоши.

По-късно се изяснило, че всички момичета от девическото училище и членовете на трудовите отряди от Мийоши, намиращи се по време на взрива в Хирошима, загинали до един. Повечето от членовете на спасителния отряд пък изгорели в пламъците на пожарите, а успелите по чудо да се доберат до родния си град, до края на годината измрели. Самият г-н Табучи, който в продължение само на няколко часа бродил из развалините на Хирошима, впоследствие, както разбрах, заболял в лека форма от лъчева болест.

Хълмовете около Мийоши са скривали облака — медуза от очите на хората, затова пък в Михара, град на около сто километра от Хирошима, но и с ниски хълмове само откъм запад, съвсем ясно се е виждал.

Трите жени разказали на Шигеко и Ясуко и разни други истории за унищожения град. Почти всички дървени мостове били напълно изгорени, но особено странен бил начинът, по който те горели. Най-напред се запалвала дървената им настилка, а после огънят се прехвърлял към подпорите. По време на прилив водата ги поглъща, но след като тя се оттегляла, подпорите пак продължавали да горят. Най-странното било това, че следващият прилив трябвало все пак да ги угаси, но на другата сутрин те все така продължавали да тлеят, докато не изчезнали напълно.

В гробището на храма Кокутайджи имаше един гроб. Някой бил видял, че между цилиндричния паметник и гранитната му основа се бил врязал огромен къс от тухла. Той очевидно се е мушнал там в момента, когато страхотната сила на взрива е вдигнала масивния цилиндър с диаметър около един метър, че и повече. Разправяли, че онази страна на паметника, върху която се изляла ярката светлина на огненото кълбо, била обгоряла и станала грапава, но другата била запазила съвършената си полировка. Нима топлината е била толкова силна, че да разтопи дори гранита? Казали още, че ослепителната светлина превърнала керемидите от тъмносиви и кафеникавочервени, а повърхността им се била разпенила на малки мехурчета, сякаш рисунки в стил „коимбе“ 23. Били заприличали на току-що извадени от пещта керамични съдове.

А ето какво бил разказал някакъв редник от инженерните войски, който се отбил в една крайпътна селска къща в Ода, за да пийне вода, на път за временния пункт за ранени в Хесака. В тяхното отделение загинали толкова много хора, че се наложило да трупат телата на големи камари по пясъчния бряг на реката, която идела от Хирошима, и така да ги изгарят. Огънят поддържали дори през нощта, като назначавали специален пост да го пази. Нарекли го „пост пред мъртъвците“ и да застъпва човек на него било истинско изпитание. Веднага след бомбата в командуването на армията била настъпила пълна анархия, дисциплината отишла по дяволите и някои командири били започнали даже да се плашат от своите подчинени.

Всъщност повечето от историите ми разказа Ясуко. Шигеко, която от кисненето в реката се бе изглежда простудила, усещаше силни болки в корема и хич не й беше до приказки. Двете седели във водата съвсем голи ако се изключат тънките хавлиени кърпи, с които били обвили кръста си.

Беше вече съвсем тъмно, когато дойде бащата на хазяина и съобщи, че токът е пуснат.

10 август. Ясно е.

Шигеко и Ясуко донесоха закуската от стола, направиха от ечемичната каша малки топки, или „сладки“, както си ги нарекоха те, и тръгнаха за града. Изпратих ги до гарата. Чакалнята бе натъпкана с хора, които, доколкото можех да преценя, нито чакаха някого, нито пък си купуваха билети, а просто висяха там, защото нямаха явно какво друго да правят. Когато влакът дойде, повечето от тях дори не мръднаха от местата си, а щом той замина, тези, които бяха станали, се натръшкаха отново по скамейките. Имаше и такива, които разпитваха железничарите по гарата как да намерят загубените си деца.