Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Бедният провинил се служител се бе превърнал целият във внимание, но от устата му излизаше само някакъв неясен и безпомощен шепот:

— Да, г-н директоре — заекваше той. — Единият от тях бе сравнително по-възрастен, а останалите си бяха свалили куртките. Всички бяха с гетри и износени обувки.

— Но нали рече, че на камиона имало син флаг. Това означава, че в него се е возил офицер. Червеният флаг показва, че в колата се вози полковник или подполковник, а пък жълтият — генерал. Слушай, човече, самият ти си загубил двама сина на служба в армията, нали? Толкова ли чак не разбираш подобни елементарни неща, бе?

— Да, но войникът беше пехотинец и аз просто си помислих, че са от Втори западен корпус. А колкото до флага, рекох си, че са дошли по заповед на някой офицер. Но ето че… моята глупост… Аз съм виновен за всичко, г-н Фуджита — промълви Танака, наведе глава и най-неочаквано се разплака. Раменете му потръпваха от спазматичните пристъпи на ридания.

— Така или иначе, сега трябва да изготвим доклад до Втори западен корпус — рече директорът и се обърна към мен. — Колкото се може по-бързо! После ние тримата — Танака, аз и ти, Шидзума, ще се подпишем.

— Добре — отвърнах. — Да го направим под формата на писмено обяснение, така ли?

Директорът се съгласи. За беля обаче, взривът бе отнесъл целия Втори западен корпус заедно с бараките, така че нямаше къде да изпратим своето обяснение. Вярно, че интендантството на свързочния корпус се бе настанило на втория етаж на нашата сграда, но аз дълбоко се съмнявах, че е възможно там да предадем документа. Все пак той се отнасяше до съвсем друга военна част. Цивилните наистина нямаха никакво понятие от сложния вътрешен ред в армията.

Въпреки всички свои опасения, аз изготвих документа. Директорът и аз поставихме най-отдолу личните си печати, а Танака накарахме да лепне палеца си. След това го занесох на втория етаж във военната канцелария. Стаята, заета от нея, бе в японски стил с татами на пода, но въпреки това вътре върху тях бяха поставени маса и стол, а в единия ъгъл върху парче вестник някой си бе сложил ботушите. Преди да вляза, аз, разбира се, си събух обувките. 22

Капитан Нодзу бе излязъл по някаква работа. Вътре заварих двама души, както ми се стори — подофицери, — но ми беше трудно да определям точно чиновете им, защото и двамата бяха само по ризи. Единият от тях — явно по-старши — мустаците на когото приличаха на четка за зъби, взе от ръцете ми плика с писменото обяснение на случая.

Успях да кажа, че съм личен познат на капитан Нодзу, на което старшият рече:

— А-а, така ли. Много мило.

После той измъкна документа от плика и започна да го чете. След миг цветът на лицето му се промени.

— Ама какво е това! — викна той и рязко ми върна листа. — То е за интендантската служба на Втори западен корпус, а не за нас. Тук е интендантството на свързочния корпус.

— Да, но искаме да ви помолим вие да го изпратите на лейтенант Кокубу. Нямаме представа къде е корпусът му и…

Забележката ми явно напълно го вбеси.

— Не ми разправяйте глупости — извика оня. Това означава да се изложат наяве грешките на лейтенант Кокубу, и то пред целия му корпус. Ами че нали и интендантската им служба ще стане за смях. По дяволите, аз не мога да приема такъв документ! В никакъв случай!

Повече нищо не можеше да се направи, затова се върнах при директора и му докладвах. Танака беше изчезнал от канцеларията. Той се бил заклел пред директора да компенсира на армията откраднатото дори ако за това е необходимо да работи до края на живота си.

Прибрах се вкъщи. Усещах се смъртно изморен. Шигеко и Ясуко още не си бяха дошли от реката, затова реших да поотдъхна. Скрих се от мухите под една мрежа за комари и легнах.

Не знам колко съм спал. Събуди ме писък на кукумявка. Отворих очи. Следобедното слънце напичаше бялата стена на пристройката зад храсталаците на градината. Младата ни хазяйка тъкмо се бе запътила към тоя храсталак. Беше глупаво да си въобразявам, че съм чул гласа на кукумявка. Разбрах, че всъщност съм се събудил, защото краката ми са се вледенили. Това ме хвърли в тревога. Да ми замръзнат краката, и то посред лято, през август, бе нещо невероятно. Пък и слънцето още не бе залязло. Опипах пръстите си и усетих остра болка и в двата палеца. Напълно слисан, аз станах, вдигнах мрежата и излязох на верандата. Изведнъж усетих хлад в лявата страна на бузата си. Попипах мястото с ръка и за мое учудване се оказа, че превръзката е паднала. Намерих я в единия край на мрежата.