Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Какви са тия работи, бе! — викнах му аз. — Кога им ги даде?

— Преди около час.

— Какви бяха тия войници и къде отнесоха храната?

— Пехотинци. Помислих, че са от Втори западен корпус и им дадох всичко, което пожелаха.

Провизиите бяха собственост на свързочния корпус и на Втори западен корпус. Преди две седмици капитан Нодзу, който живееше срещу нас в Сенда-мачи, притича запъхтян посред нощ при мен и ме помоли да му направя услуга и да взема на съхранение известно количества храна. Когато го попитах защо е необходимо да правя това, капитанът обясни, че от Щаба на дивизията им заповядали по телефона корпусът да се погрижи да скрие на сигурно място хранителни запаси. Положението било такова, че не се знаело в кой момент Хирошима щяла да бъде цялостно бомбардирана и разрушена. Капитанът беше от запасните, та от военни работи извън казармата не разбираше нищо. Той бе толкова настойчив, че се наложи да се свържа с директора Фуджита. Той ми разреши да поема грижата за военните запаси и още същата нощ пренесохме провизиите в склада на нашата фабрика.

На другата сутрин вкъщи пристигна лейтенант Кокубу от Втори западен корпус и също ме помоли да прибера в склада неприкосновените запаси на тяхната военна част. Когато му предали екстрената заповед той се видял в чудо и позвънил на капитан Нодзу, за да разбере как са решили въпроса свързочниците. И в резултат на това беше дошъл при мен.

Отново поисках разрешение от фабриката. Складът обаче не пое всичката храна и се наложи да потърсим съдействието на местния майстор на татами Таучи, който се нае да пази част от сламените торби с ориз. Та именно този ориз бяха отнесли днешните войници.

Разказаната от тях история ми се стори крайно съмнителна. На нашия служител те заявили, че лейтенант Кокубу бил ранен по време на взрива на страшната бомба. И все пак, ако някой войник предявяваше претенции за запасите на Втори западен корпус, той трябваше да носи подписан от лейтенанта документ или поне някаква бележка. Излизаше, че бяхме подведени от мошеници, възползвали се от всеобщия хаос. Но беше вече прекалено късно за каквито и да било действия от наша страна.

Предупредих най-строго Танака отсега нататък да не смее да дава от запасите на друг освен на лейтенант Кокубу или на негов пратеник, който носи документ от командира на частта. Това всъщност беше едно от условията, при които приехме провизиите в нашия склад. Имаше обаче едно нещо, което усложняваше до известна степен съхраняването на храната и измъкваше, така да се каже, това задължение от ръцете ни — свързочният корпус бе заел втория етаж на фабричната административна сграда за своя интендантска канцелария.

Отидох в склада и проверих колко торби с провизии липсват. Бяха точно толкова, колкото казваше Танака. Започна да ми се струва, че от онзи ден, когато падна бомбата, светът е тръгнал наопаки. Бях чувал, че в древни времена хората разправяли, че в съсипаните от тежки войни страни трябвало да минат стотина години, за да се възстанови отново моралът на хората в тях. Дали това не е самата истина?

„Дневник на атомната бомба“ продължение на събитията от 9 август.

Отидох в канцеларията да докладвам за обира. С мен тръгна и Танака, който бе назначен за отговорник по реда. Имахме работа с армията, а това изискваме да сме особено внимателни. Танака бе, разбира се, сбъркал, но основната отговорност падаше върху моите плещи. А отзвукът от цялата тая афера щеше безспорно да стигне и до капитан Нодзу.

Липсващите провизии се изчисляваха на седем бали полиран ориз, десет картона консерви с месо и пет каси бяло вино „Садоя специално“. Истинско безобразие бе фактът, че войници от действуващата армия бяха посегнали, и то в такова отчайващо гладно време, на храната, оставена на съхранение на цивилни граждани. Войниците бяха дошли с два камиона, като на първия се развявал небесносин флаг.

— Това консервирано месо е вкусно само ако се сготви с патладжани — отбелязал най-спокойно по-възрастният от групата, докато товарили нещата в камионите. — Някои, които го ядат, без да го готвят, хващат копривна треска.

Месните консерви бяха абсолютно неприкосновен запас, до който можеше да се прибегне само в случай че врагът нахлуе на нашите острови, но въпросният войник е бил явно много добре запознат с техния вкус.

— Ще рече, че с войниците е имало и офицер — възкликна съвършено възмутен директорът, след като изслуша разказа на Танака. — Нямах и представа, че армията чак толкова е деградирала. — Той бе сгърчил устни и с мъка удържаше напиращото в него възмущение. Танака стоеше неподвижен и изпънат като струна, а лицето му бе пребледняло. Той бе четиридесет и осем годишен човек, родом от Кабе. Живееше от край време в общежитието на фабриката, а жена му работеше в една леярна в техния град. И двамата им сина бяха загинали на фронта и хората разправяха, че Танака и жена му били поставили огромен надгробен камък с изсечени едно до друго върху него имената на двете им момчета.