Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Всички по-горе изнесени данни получих устно от Арики и управителя на стола.

Парите, картата и двете снимки г-н Фуджита заключи в сейфа си. В счетоводната книга записахме: „Сто седемдесет и пет йени и четиридесет и девет сена на името на Така Мицуда от Како-чо, град Хирошима.“ После всеки от нас, присъствуващите в кабинета на директора, се подписа.

Намерената у Така Мицуда сума бяха вероятно парите, които жената бе взела, излизайки от къщи, със себе си, за да купи миди и риба, които да продаде по-късно на черния пазар. От друга страна, това може би беше и цялото й богатство. Но така или иначе онова, което трябваше да направим, бе да изпратим парите на сина на покойната. Къщата й обаче бе естествено изгоряла и единственият изход бе да се свържем с момчето чрез училището близо до Янаи, в префектура Ямагучи.

— Слушай, Арики — обърна се директорът към готвачката, — това, така да се каже, „специално училище“ близо до Янаи да не е мястото, където се обучават човешките торпеда, а? Струва ми се, че е строго секретно военно учреждение. Как ли се казваха тамошните казарми сега не ми идва на ума.

— Не му знам името, г-н директоре — отвърна неуверено Арики. — Жената все повтаряше, че е военна тайна. Викаше само, че училището било някакво специално. И че когато влаковете минавали покрай него, затваряли всичките им прозорци, че никой да не гледа навън. Плашели се от шпиони.

— Голяма тайна, няма що — обади се управителят на стола, плешивеещ мъж на средна възраст. — А прозорците на клозетите винаги зеят широко отворени. Всички тия приказки за шпионаж, според мен, означават „Ето вижте, гледайте“. Само външна форма без вътрешно съдържание.

— Така или иначе — рече директорът, без да обърне внимание на последните думи на управителя, — момчето на покойната се готви да стане човешко торпедо. Това ще рече, че най-малкото то е смело и изпълнено с решимост да служи на своята родина. Щом майката на такъв човек е издъхнала тук, в нашата фабрика, ние сме длъжни да й отдадем всички необходими почести. Г-н Шидзума, трябва, както се полага, да прочетете молитвите си над трупа й. Не е ли така, Арики?

— Да, г-н директоре. Толкова съм ви благодарна. Много моля и вас, г-н Шидзума. Ще бъдете така добър да я опеете, нали?

Готвачката изглежда от край време питаеше топли чувства към продавачката на миди. Тя дори ми каза — може би, за да ме накара да взема по-присърце опелото — че собственоръчно направила един бод в приготвения за момчето „пояс от хиляда бода“. Била също написала името си „Кане Арики“ върху флага с изгряващото слънце, който майката на войника му изпратила с пожелание за успех и щастлив изход в предстоящите сражения.

Дойдоха да съобщят, че всичко за опелото е готово и аз, макар че бях целият облян в пот, навлякох взетото назаем сако и отидох в голямата зала на общежитието. Мъртвата лежеше по гръб на една дъска. Лицето, ръцете и краката й бяха омотани с парцали и трупът изглеждаше като парцален вързоп. Заех мястото си пред него, но нещо в гърлото ме задавяше и гласът ми не излизаше гладък. Трябва да беше за това, че се бях върнал от реката под палещите лъчи на слънцето, без да глътна и капчица вода след това. Или може би заради онази част от историята на живота на покойната, която бях успял да чуя от устата на готвачката Арики? Нима проснатата тук пред мен жена — питах се аз — не се бе опитала да спре сина си, за да не бъде превърнат той в човешко торпедо? Войната изглежда парализираше способностите на хората да мислят. От първата до последната дума „Тройното утешение“ прочетох с дрезгав глас, а „Заупокойната“ не беше нищо друго, освен слаб шепот. Въпреки това, когато най-сетне напуснах мястото си до покойната, Арики, която по липса на други близки бе основното тъжащо лице, тя се приближи до мен и рече развълнувано:

— Много, много ви благодаря, г-н Шидзума.

Отидох в умивалнята и се напих с вода. После обтрих цялото си тяло с влажна кърпа. Не се докоснах единствено само до изгорялата си лява буза, защото тя бе все още превързана. Усещах, че бинтът се е залепил здраво за месото. Досега не бях свалял превръзката, тъй като от самото раняване насам не изпитвах никаква болка, но този път реших да се занимая с бузата си и да изтрия потта под бинта.

Отлепих пластира и внимателно махнах марлята. Обгорелите ми мигли се бяха превърнали в ситни черни топчици, като ония, които остават върху опърлен вълнен плат. Цялата ми лява буза бе тъмноморава, а кожата — навита на тънки стружки — се бе залепила плътно за месото и напреко на бузата образуваше ръбчета. Лявата ми ноздра се бе инфектирала и от засъхналата в най-горния й край коричка се процеждаше гной. Аз обърнах към огледалото ранената половина на лицето си и се огледах. Нима онова, което виждах, бе моето собствено лице? Нима подобно нещо бе възможно? Сърцето ми се гърчеше от спазъм и ужас. А отражението в огледалото взе да ми се струва по-далечно и чуждо.