Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— В нашата секта — рече старецът — при смърт четем първо „Тройното утешение“, след него „Посвещението“ и чак след това „Химнът на Буда“. После следва „Амида-Сутра“. По време на нейното четене присъствуващите палят благовония. Последна е „Заупокойната“, но тогава свещеното лице е с гръб към покойника.

За да ми покаже как точно се четат текстовете, бонзата с неочаквано силен глас пропя „Тройното утешение“ и „Посвещението“. Аз го слушах и си правех бележки върху преписания в тетрадката текст. Старият човек прочете и част от „Заупокойната“. В тишината на стаята гласът му отекваше монотонно и тържествено.

Не бях аз човекът, който да изпраща мъртвите в безкрайния им път за онзи свят, но чрез четенето на молитвите можех поне да се моля за спасението на техните души. Затова реших да вложа в него цялата си душа и сърце. Такива настроения ми навяваха възцарилите се в стаята спокойствие и тишина.

По пътя на връщане четях и преповтарях сутрите, опитвах се да ги науча наизуст.

Когато се върнах във фабриката, всички приготовления за погребението бяха приключили. В застланата с татами приемна на общежитието се бяха събрали тридесетина души. Ковчегът с тялото беше сложен на подиума, откъдето обикновено се произнасяха речи и се говореше по време на различните тържества. Около него бяха запалени благовонни пръчици. Те бяха забучени в малка детска кофичка, която някой се бе сетил да донесе и да напълни с пепел. В голямата бутилка от саке бе дори натопена клонка от свещеното дърво „сакаки“, както си му е редът при шинтоиските обреди. Появи се и директорът Фуджита, облечен в строг костюм. Преди да започна молитвите, аз също облякох сако. Зае ми го един работник от фабриката на име Фуджики. Когато седнах пред ковчега, все още усещах мускулите си напрегнати, но тъй като се зачетох, без да откъсвам очи от тетрадката, постепенно престанах да се притеснявам от „паството“ си. Не че изпаднах в нирвана. Състоянието ми можеше да се определи по-скоро като унес или самозабрава. Сбърках два-три пъти, но успях да прочета „Тройното утешение“ и „Заупокойната“. Когато свърших, обърнах се към присъствуващите и направих дълбок поклон.

— Благодаря, Шидзума — рече директорът, а след него и всички останали започнаха да ми благодарят и да повтарят колко добре съм се бил справил. Бузите ми горяха, бях силно смутен, затова разблъсках хората и избягах в канцеларията си.

След малко дойдоха да ми съобщят, че умрял още един човек. Тъкмо сварих да поръчам в работилницата да направят ковчег, и ето че умря още един. Както на мен самия ми се стори, този път прочетох молитвите много по-гладко.

Към края на деня умряха още трима-четирима души. Първия и втория път към мен се обръщаха с думите: „Г-н Шидзума, бихте ли били така любезен да дойдете и да прочетете молитва.“ След това обаче започнаха да ми казват само: „Шидзума, има погребение! Хайде, елате!“ Трябва да призная, че на мен ми допадаше повече тонът на второто обръщение.

Когато дъските се свършиха и нямаше от какво да се правят вече ковчези, молитвите започнах да чета направо пред мъртвото тяло. Лицето на умрелия покриваха с бяла кърпа, затова пък крайниците му стърчаха и аз просто изтръпвах от тяхната смъртна восъчна бледност. Като че ли дори още по-лошо бе, когато те не бяха разголени, защото тогава се набиваха на очи черните петна кръв по бинтовете и парцалите. Полагаше се молитвите да се четат, след като тялото бъде поставено в ковчега. Може би защото тази мисъл не излизаше от ума ми, ала докато четях, все се притеснявах да не сбъркам. Добре, че можех да се уповавам на тетрадката.

Директорът правеше закачливи забележки, че ще трябва да ми дава „дарение“, което се полага на всеки свещеник, изпълнил погребален обред. Не стигаше това, ами някои от роднините на покойните или хората, поели грижата за тях, действително ми носеха пари, дискретно загърнати в бяла хартия, както го изискваше обичаят.

— Ама, моля ви се, какво е това — повтарях аз и бутах обратно парите.

— Не отказвайте, много ви молим. Ако не ги вземете, душата на покойния няма никога да получи покой — настояваха те.

Момичетата от канцеларията пък явно идваха поред да ме слушат. Три от тях дори ми поискаха разрешение да си препишат „Заупокойната“. А когато ги попитах за какъв дявол им е това, едно от тях отговори, че много им харесвал езикът.

— Искам да го запомня — рече то. — Обезателно искам да науча наизуст онова, което идва след: „Рано или късно, аз или съседът ми, днес или утре…“