Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Изглежда, че късно снощи, след като вече бях заспал, от Хирошима бяха докарали голяма група ранени. Предната вечер директорът бе наредил леко ранените да бъдат откарани по домовете им. За целта бяха отпуснати два камиона. Тръгването трябваше да стане тази сутрин в пет часа. Хората заедно с вещите им трябваше да бъдат откарани на гара Фуруичи. На връщане оттам камионите трябваше да докарат във фабриката тежко ранени наши служители и работници, ако такива, разбира се, имаше на гарата или по пътя насам.

Опитах се да седна в постелята, но мъчителна болка скова раменете, гърба и краката ми. Допусках, че е от умора и все пак болката бе някак по-различна. Странна работа! Да се обърна настрани бе истинска агония. Изведнъж обаче ми дойде наум една гениална идея. Хванах с дясната ръка дъното на панталоните си и като ги придърпвах, се обърнах на една страна. След това се свих на две, опрях се с колене на постелята, помогнах си с лакътя на лявата ръка и така малко по малко успях да надигна горната част на тялото си. Така се изправят от легнало положение болните от лумбаго. С лакътя на едната ръка се опираш на кревата, а с другата си помагаш да се повдигнеш. Получава се нещо като поза от класическия японски балет. В този миг дори искрено се почудих дали онзи, който го е създал, не е страдал от лумбаго.

След като някак си успях да се изправя наполовина, протегнах ръка и се хванах за рамката на прозореца. Вкопчих се здраво за нея и стъпих на крака. Яростна болка прониза пръстите ми. Раздвижих ги. Стъпвах сякаш на игли. Все едно обаче, не можех да продължавам да стърча на едно място. Започнах да пристъпвам назад-напред, назад-напред, като се държах за рамката на прозореца. Отпуснах се едва когато мускулите ми малко посвикнаха с тия движения. Най-сетне бях в състояние да вървя. За мое най-голямо щастие вечерта бях легнал по панталони и риза. Да спиш с горните си дрехи понякога си има своето преимущество. Едва се оправих с вървенето и ето че почувствувах остри болки в корема. По стълбите слязох на четири крака със задника напред. Така бе много по-лесно, защото и децата могат да ви кажат, че по този начин тежестта на тялото се разпределя върху четирите крайници.

Отидох по нужда и режещата корема ми болка престана. По-слабо вече ме боляха и раменете и гърбът, но онова, което усещах в пръстите на краката си при ходене, ме караше просто да подскачам.

Когато стигнах до входа на фабриката, ми стана ясно, че евакуацията на ранените вървеше нормално. От първата партида бяха останали само още двадесетина души. Те бяха наслагали раниците и по-обемистите си багажи на долните стъпала на каменното стълбище и чакаха да се върне камионът. Тъкмо се бях зазяпал в групата, когато един извика: „Пръв го видях! Пръв го видях!“, втурна се през двора и улови с две ръце плавно спускащо се от небето парченце хартия.

— Какво е това, а? — попита го някой. — Да не е банкнота от пет или десет йени?

Но то си беше най-обикновено късче хартия, парченце от нотен лист. Бе вероятно дошло от нечия къща или от учителската стая на някое основно училище. Изхвърлен навън от взрива, нотният лист бе пламнал, за да остане от него само малко късче. Преди да стигне до земята, то се бе носило из въздуха цял ден и цяла нощ. Под нотите аз успях да разчета началните думи на песен: „Сакура, сакура! В мартенското небе…“ 16. Директорът взе листчето, поразгледа го и промърмори:

— Какъв ужас наистина!…

После го мушна в джоба на панталона си.

Камионът пристигна и последната група заминаващи се сбогува с директора.

— Довиждане. Бъдете здрави! — викаха в един глас от каросерията.

Директорът размаха ръка и също на свой ред извика:

— Всичко добро! Не унивайте, не губете кураж! Може би в този момент думите му и да звучаха като чиста подигравка, но какво друго би могъл да каже човек в подобна ситуация?

Бяха се евакуирали около двеста и петдесет души. В това число влизаха не само леко ранените, ами и здрави служители и работници от фабриката. Директорът бе разрешил да замине на всеки, който имаше къде да отиде. Във Фуруичи останаха само около стотина души — тежко ранените, които не можеха да се движат, хората, които бяха проявили желание да останат и да се грижат за тях, и онези, които от край време живееха със семействата си в работническото общежитие.

В най-трудно положение се оказаха онези, чиито семейства живееха отделно от тях, в Хирошима. Те не само че нямаха къде вече да се върнат, ами и не проумяваха как да открият близките си. Оставаше им само да седят тук и да чакат. Дойде ми наум да помоля в работилницата да издялат малки дъсчици. На тях загубилите връзка със семействата си работници можеха да напишат имената и сегашния си адрес, а после да ги закачат на останките от разрушените си домове. Прецених, че ще са необходими петнадесет-шестнадесет парчета, но един работник на средна възраст помоли да му бъдат дадени три. Искал не само за своята къща, а и за къщите на разни свои лели и вуйчовци. По-късно обаче при мен дойде един от работилницата, името му беше Уеда, и ми съобщи, че онзи нямал нито леля, нито пък вуйчо.