Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Хайде, дърпай крака си! — крещял бащата, но глезенът на момчето бил яко притиснат от тежкото дърво.

Огънят обхванал къщата от три страни. Бащата се огледал и рекъл:

— Безсмислено е. Повече нищо не може да се направи. Не мисли лоши работи за мен, мойто момче. Аз ще се измъквам. Бащата хвърлил желязото и хукнал да бяга. Момчето започнало да крещи: „Татко, помощ, помощ!“, но бащата се обърнал само веднъж и скоро се загубил от погледа на сина си. В пълно отчаяние момчето се отпуснало и изведнъж усетило крака си свободен. То се измъкнало изпод гредата. Всичко приличало на онези китайски кръстословици, които ти се струва, че е невъзможно да решиш, докато изведнъж, сякаш по истинско чудо, в главата ти не се мерне отговорът и ти не я разгадаеш напълно. Момчето хукнало по пътя, който водел все през пролуки между пламъците на пожарите. То задъхано се спряло чак в дома на леля си в Митаки-мачи. За свое учудване там заварило и баща си. Срещата между двамата била повод за такива чувства, че всички, дори и лелята, не намирали какво да кажат. Бащата бил естествено ужасно сконфузен. Тогава момчето изхвръкнало навън и се метнало на влака за Кабе с идеята да отиде в дома на родителите на покойната си майка.

Като свърши разказа си, момчето сбърчи чело в горчива гримаса и стисна здраво устни. Възрастната жена седеше мрачно отпуснала глава. Тя не пророни нито дума повече и изглеждаше така, сякаш я бяха наругали. Тая жена бе миловидна старица на около шестдесет години със завързана около челото памучна кърпа.

Непосредствено до прозореца на влака, от тази страна, откъдето се виждаше шосето, седяха мъж и жена. Тя изглеждаше на тридесет, а той на около петдесет години. Жената беше облечена в бяла блуза на тъмносини кръстчета и в ярко жълти шалвари. Лицето й бе пухкаво, с хубави очи. Мъжът пък носеше ленена риза със семеен герб на нея. Сигурно бе преправена от някое старо кимоно на дядо му или на прадядо му. От същата материя бяха и провисналите му бричове, а на краката си имаше гумени ботуши. И двамата бяха, явно, от семейства, в които най-старателно се пазят старите дрехи, макар и отдавна вече да са излезли от мода.

Ненадейно мъжът извика на жената:

— Я виж, ами че това е малкият Юкио.

Жената погледна през прозореца. По шосето крачеше момченце на осем-девет годинки. Тя започна да му вика:

— Юкио, ей, Юкио! Накъде си тръгнал? Защо не се качиш във влака? Ела, ела тук!

Момченцето спря и обърна поглед натам, откъдето идеше гласът. После кимна или просто поклати глава и отново се повлече по пътя. На кофата, която то мъкнеше, можах да разчета думите „Трети взвод, Накахиро-мачи“. Може би стреснато от взрива, то я бе грабнало и без самото да проумява какво точно прави, продължаваше да я носи.

— Ей, Юкио, този влак отива в Кабе. Не знаеш ли? Какво ти е, мойто момче? — жената се бе подала наполовина през прозореца и викаше на детето колкото й глас държи, но то мълчаливо крачеше напред.

— Отиде си — пророни мъжът в ленената риза. Колко странно, че е понесло със себе си тая кофа!

Във вагона всички говореха едновременно, но аз все пак ясно чувах думите на мъжа с ризата. Той се оплакваше, че когато паднала бомбата, служителите от Военния отдел в кметството просто зарязали своите задължения. Те дори не докладвали за случилото се в щаба на дивизията. (Забележка — ето какво пишеше за това в книгата на Шигетеру Шибата „Истината за атомната бомба“, публикувана във връзка с десетата годишнина на мрачното събитие: „Следобед, в деня, когато бе пуснала бомбата, началникът на Военния отдел, г-н Нода, се сети, че съгласно приетия план за действие при изключителни случаи през военно време, той трябва незабавно да докладва в щаба на Пета дивизия за размера на разрушенията около кметството. Той изготви официално съобщение и го изпрати по куриер. Г-н Нода дори и не подозираше, разбира се, че е разрушен целият град. Скоро куриерът се върна и докладва: «Щабът не съществува.» «Какво значи това „щабът не съществува“?» — попита го смаян г-н Нода! «Ами точно това, което казвам — там няма никакъв щаб.» «А какво е могло да се случи с него» — рече г-н Нода. «Не мога да знам» — отвърна куриерът. После той добави, че ровът около щаба на дивизията — той се намираше близо до хирошимския замък в района на някогашния вътрешен ров — е пълен с трупове на войници. Чак след тази информация началникът на отдела проумя, че катастрофата през този ден не е обикновена.“ Значи мъжът с ленената риза не бе, явно, правилно информиран. Самият автор на книгата пък бе впоследствие умрял от лъчева болест.)