Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Оня с ризата мразеше изглежда не само чиновниците, но и военните. „Преди три дена“ — започна да разправя той — „станах свидетел на една сцена, която прекрасно илюстрира отношенията между военните и обикновените граждани.“

Историята бе следната. Преди два-три дена във влака от Ямагучи за Хирошима един лейтенант събул ботушите си и се изтегнал сам на цяла седалка, въпреки че влакът бил ужасно претъпкан. Наглостта му била съвсем явна, но никой не се решил да протестира. Дори кондукторът, който минал да провери билетите, се направил, че нищо не забелязва. Минало така известно време. Влакът наближавал вече Токуяма. Тогава един от пътниците набутал във всеки от ботушите на военния по топка полусварен ориз. После с най-невинен вид човекът слязъл от влака. След това друг пътник на свой ред внимателно разклатил ботушите, за да падне оризът надолу към носовете им. И също слязъл. Той бил разклатил ботушите само за да се увери напълно, че тази толкова благородна жертва — като се има предвид отчайващата липса на храна — ще има максимален ефект. Лейтенантът продължавал да спи дълбоко. Стърчащите наблизо пътници, които всичко видели, гледали мрачно спящия офицер. От страх да не бъдат обвинени в съучастничество някои от свидетелите, разбира се, избягали в други вагони. Военният се събудил едва някъде към Отаке, а когато малко след това влакът наближил Хирошима, той станал, обул си ботушите, нахлупил шапката и изпъчил гордо гърди. Но изведнъж на лицето му се изписал странен израз. Офицерът смъкнал бързо ботушите си, погледнал втрещен полепилите се по чорапите му зрънца ориз и изревал…

Мъжът с ленената риза спря, защото спътничката му го сръга с лакът. Но понеже искаше изглежда да се измъкне с достойнство от създаденото неблагоприятно впечатление, той се обърна към една женица, свила се на мястото до него, и я попита:

— Извинете ме за въпроса, но бихте ли ми казали закъде пътувате?

Жената кимна с примирение и обясни, че пътува без определена цел. Мъжът й бил работник, но го убили на фронта. Същото се случило и с по-големия му брат. Собственият й брат пък бил на фронта и тя просто нямала при кого да отиде. Същата сутрин взривът от бомбата убил и единственото й дете, момченце на осем годинки.

Жената разказа, че къщата й се намирала на бедна улица до тухлената ограда на един ресторант. В двора на ресторанта имало голямо дърво с нарове. Няколко клона били надвиснали и над тяхната къща. По тях имало пет-шест плода. Момченцето й тъкмо се било върнало за известно време от селото, където било евакуирано. Преди да потегли обратно за там, то изнесло дървената стълба на баща си и я поставило под клоните на нара. Жената го наблюдавала с учудване и изчаквала да види какво ще направи то. А детето се покатерило на стълбата и като докосвало с устни всеки нар поотделно, шепнело: „Не падай, нар, чакай ме да се върна.“ Изведнъж в небето блеснало огромното огнено кълбо. Раздал се оглушителен трясък. Тухлената стена в миг рухнала, стълбата се прекатурила и детето паднало убито на място от някоя тухла от стената или може би от летяща керемида.

Жената обясни, че предишната година на надвисналите над къщата им клони на дървото имало четири-пет нара, но те окапали още докато били зелени. Та затова момченцето се опитвало да ги насърчи с думите си, за да узреят поне тази година. Според майката детето искало някак да им го внуши, да ги подсети за това, защото се бояло, че наровете не ще могат сами да се погрижат за себе си. Дори едничката мисъл за случилото се изпълваше сърцето с печал. Жената се задави от ридания.

Общо взето, мненията на хората във вагона се деляха на две. Едната половина смяташе, че шумът, който съпровождал огненото кълбо, бил трясък, другите твърдяха пък, че това бил мощен рев. Лично аз го оприличавах по-скоро на рев, отколкото на трясък. Центърът на експлозията трябва да беше някъде около моста Чоджи. Тези, които се бяха случили в радиус от два километра около него, твърдяха, че не били чули никакъв трясък. Дори и онези, които са били на пет километра от епицентъра, бяха единодушни, че миг след като блеснало ослепителното огнено кълбо, във въздуха се раздал рев. Едновременно с този рев прозорците били избити ведно с рамките, а къщите се разтресли из основи.

Имах чувството, че влакът стои вече цели два часа, но като попитах един човек с часовник, се изясни, че бяха минали не повече от тридесет минути. Пък и не бихме могли да стоим толкова дълго, колкото ми се беше сторило на мен, най-малкото защото през това време нито веднъж не бях усетил признаците на диарията. Всъщност диарията не се обади през целия път чак докато стигнем до фабриката.