Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Ето какво се получава, когато преследваш идеали като този за Великата източноазиатска сфера за взаимно процъфтяване — рече Уеда, преди да напусне стаята ми. — Вдовиците се увеличават, младите мъже намаляват, а някои се опитват да отмъкнат нещичко по най-нечестен начин.

Въпреки че си давах сметка за нетърпимата болка в пръстите на краката, аз скочих и го догоних.

— Запази за себе си своите пораженчески настроения — рекох, — макар че и аз изпитвах същите чувства.

След като обядвахме, седнах да направя списък на евакуиралите се. Но тъкмо се заех за работа, в стаята връхлетя един от работниците, казваше се Нономия и бе на около петдесет. Той съобщи, че един от тежко ранените е умрял.

— Мяташе се в страшна агония — взе да разправя Нономия — и през цялото време от устата му изригваше жълта течност. Угасна някак съвсем внезапно.

Мъртвецът — мъж също на около петдесетте — бе служител от отдела по снабдяване. Взривът го бил заварил в дома му в Хирошима, точно когато излизал за работа. Лицето му било подпухнало и сивкаво, но до самата си смърт той виждал и чувал. Аз се свързах с работилницата и наредих да направят колкото се може по-бързо ковчег. После изпратих един от нашите служители, момчето се казваше Фуджита, да съобщи в кметството за смъртта и да получи там инструкции какво да правим с тялото. Нономия пък изпратих да доведе лекар и свещеник.

Скоро и двамата се върнаха. Кметството било практически затворено и там не само че отказали да приемат съобщението за смъртта, ами и не дали никакви указания какво да се прави с трупа. Лекарят пък го нямало. Заминал бил за Хирошима да търси детето си. Другият лекар бил отишъл да прегледа някакъв тежко ранен и също не можел да бъде открит. Свещеникът отказал да дойде. Бил страшно зает, защото за деня имал три опела. Към когото и да се обърнели Фуджита и Нономия, всички били прекалено заети със своите си работи, за да обръщат внимание на чуждите.

Просто не знаех какво да направя. Тъкмо се съветвах с директора, когато от града се върна един разсилен и разказа, че на плитчините край брега на реката изгаряли на пирамиди трупове. Отвред се издигал дим. Крематориумът бил до такава степен претъпкан, че нямало смисъл да се чака там ред.

Обстановката беше наистина извънредна. Нямахме време за оформяне на смъртни актове, разрешения за кремиране и всякакви разправии от този род. Пък и населението на Хирошима и това на Фуруичи се числяха в различни регистри и дори и в нормално време процедурите по уреждане на формалностите щяха да отнемат сума ти време. Все пак нещо трябваше да се направи, и то незабавно, затова директорът изпрати в града един сътрудник на канцеларията със задачата да изясни всичко до най-малката подробност. Директорът беше на моите години, но може би защото заемаше едно такова средно положение на държавен служител и обикновен гражданин, той бе далеч по-голям педант от един обикновен бюрократ по отношение на всевъзможните там наредби и прочие. Владееше добре английски, бе по-силен в теорията, отколкото в практиката и дори разправяха, че дипломната му работа била посветена на изобретателя на автоматичните предачни станове Ричард Робъртс.

Скоро сътрудникът от канцеларията се върна и докладва, че дори полицията била на мнение, че да се изгарят труповете е неизбежна необходимост. Това се налагало да бъде направено от хигиенни съображения. С една дума, нямаше кой да издава смъртни актове, пък дори и да имаше, нямаше кой да ги приема. В тая жега телата бързо се разлагаха. Крематориумът бе претъпкан и практически неизползваем. Оставаше само едно — телата да се горят на брега на реката или на хълмовете — все едно къде, но само по-далече от населените места.

Директорът се замисли и след малко рече:

— Да го погребем някак си не върви. Дали хората да бъдат погребвани или кремирани — това от край време се решава от държавните мъже. А ние сме длъжни да следваме само държавната политика по въпроса. Да, сега и за в бъдеще ние ще постъпваме така, както правят другите — ще кремираме телата на мъртвите на брега на реката. — После директорът се обърна към мен. — Слушай, Шидзума — рече той доста сурово, — все пак не можем да ги горим просто ей така. Умре човек, премяташ го на гръб, занасяш го на огъня, изгаряш трупа му и най-спокойно си изтриваш ръцете. Не, така не върви. Жал ти става някак за покойника. Лично аз не вярвам в безсмъртието на човешката душа, но съм убеден, че мъртвите трябва да бъдат изпращани от този свят с чест и почит. Ето защо, Шидзума, възлагам на теб при всеки смъртен случай тук, при нас, да четеш вместо свещеник съответните молитви.