Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Това все пак бяха по-приятните моменти в промеждутъците между опелата. Далеч по-неприятни бяха приказките за бомбардировката. Малко по малко подобни разговори ме връщаха против волята ми към действителността, докато в края на краищата не започнах да усещам, че косата ми се изправя, а по кожата ми пробягват тръпки на ужас. В такива моменти ме обхващаше нетърпимо желание да скоча и да избягам нанякъде. Трудно ми е да опиша какво точно изпитвах — отвращение или страх, — но в резултат на това в душата ми се пораждаше силното желание да бягам, накъдето ми видят очите.

Вечерта, когато се стъмни, аз се качих на втория етаж и влязох в една стая, която имаше изглед към Хирошима. Там, където преди блещукаха хиляди светлини, сега бе бездна от мрак. Само в една-единствена къща в източната част на града плахо блещукаше. А това бе по-страшно от каквото и да било друго. По-добре непрогледна тъмнина. Тъй е далеч по-спокойно!

Така мина денят. От изгрева до залеза — само погребения.

8 август. Ясно е. Ужасна жега.

Предната вечер ние тримата се преселихме в малка къщичка, построена от хазяите за старите им родители. Тя се намираше на около стотина метра от мястото, където г-н Фуджита държеше стаи под наем.

На сутринта се събудих от нечий глас, който викаше под прозореца името ми. Измъкнах се от постелята и надзърнах навън. Долу, в градината, стоеше Утагава, един от служителите в нашата фабрика.

— През нощта умряха двама — викна ми той. — Елате, колкото се може по-скоро.

Преди да успея да отговоря, той обърна гръб и изчезна. Мен вече ме имат за свещеник, помислих си аз, с тази разлика, че с божите служители не разговарят чак толкова безцеремонно.

Нямах какво толкова да се приготвям. Трябваше само да си плисна лицето, да хапна и да бързам за фабриката, за да имам преди опелото време да намеря сако назаем. И погребението не изискваше някаква специална подготовка! Свършеха ли молитвите, тялото се отнасяше на реката и там се изгаряше. Бях се заклел пред себе си, че в четенето на молитвите ще влагам цялата си душа, но тази сутрин настроението ми беше такова, че се съмнявах дали ще мога да изпълня клетвата си.

Пристигнах в общежитието и разбрах, че е починала дъщерята на един работник, когото бяхме изгорили предишния ден. Казаха ми, че по време на взрива момичето било у дома си в хирошимския квартал Темма. Майката на покойната бе със страшни изгаряния по тялото и едва ли съзнаваше какво точно става около нея. Сестрата пък, без видими външни рани, седеше със зинала уста и напълно объркан вид. Когато се обърнах към нея и промърморих: „Моите съболезнования!“, тя само отвърна едно кратко „да“ и лицето й изобщо не промени израза си. Нямаше сълзи, нямаше истерии, нищо.

Мъртвата лежеше по гръб, облечена в парцалива бяла блузка. Във вдлъбнатината между двете яки млади гърди бяха сложени няколко полски цветя. Трябва да ги бяха откъснали от ливадите край фабриката. Малките им жълти главици бяха повехнали и сякаш удавени в сълзи, почиваха клюмнали върху едната гръд на момичето. Това особено засилваше скръбното настроение. Аз прочетох „Тройното утешение“, а когато подхванах „Заупокойната“, гласът ми се задави.

Щом опелото свърши, един от работниците се обърна към сестрата на покойната:

— Сега трябва да я закараме на мястото, където ще бъде изгорена.

— Да — отрони се от устата на момичето и то само леко кимна с глава. Майката остана неподвижна.

Това бе самотно последно пътешествие, без роднини и близки. Носачите поставиха тялото на сламена рогозка, натовариха го след това на една ръчна количка и процесията потегли. Аз я следвах най-отзад.

На двата бряга на реката се бе разположил сякаш нов крематориум. Накъдето и да погледнеше човек, нагоре или надолу по течението, отвред се издигаха стълбове дим. На места огънят бушуваше и димът бе гъст, на други той се издигаше на тънки струйки от едва-едва тлеещи въглени.

Количката спря на високия бряг и мъжете започнаха да се оглеждат за подходящо място.

— Ей — извика един от тях. — Оная дупка там долу не дими. Сигурно вече са прибрали праха.

— Нека тогава там да бъде — отвърна друг и всички започнаха да се спускат към реката.

На дъното на дупката лежаха два камъка, всеки по тридесет сантиметра в диаметър. Свалиха тялото от количката и го поставиха върху тях. Под него насипаха въглищата, които работниците бяха донесли в две кофи. Наоколо наредиха дърва и трески от нацепени стари дървени сандъци. Дърва поставиха и върху трупа. Главата и лицето посипаха с дървени трици и туриха от двете страни по една дъска. После покриха всичко с мокра слама и рогозки и с това приготовленията приключиха. От едната страна рогозката се бе леко свлякла и аз съзрях част от косата и челото на мъртвата и каменната бледност на лицето й.