Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Аз така се обърках, че просто не знаех какво да отговоря. Директорската заповед си е заповед, но да чета заупокойни молитви бе извън моите възможности.

— Боя се, че това е невъзможно — рекох, — но директорът продължаваше да настоява. Според него хората щели да умират едва ли не всеки ден, затова аз съм бил просто длъжен да отида в някой храм и да препиша молитвите, необходими за подобни случаи. И тъй като болшинството от жителите на Хирошима изповядваха учението на будистката секта Шин, най-добре би било, рече директорът Фуджита, да съм се запознаел именно с нейните молитви.

— Но, г-н Фуджита, как може? Дори и да препиша молитвите, аз нямам човешкото право да извършвам подобен обред. Пък и що се отнася до будизма, в тая област съм пълен профан.

— А кой, според теб, да върши това тогава? В тази работа няма експерти и профани. Да нямаш никакви понятия и да четеш заупокойни молитви не е чак толкова страшно, колкото, без да разбираш нищо, да раздаваш лекарства на болните, нали? А и в края на краищата това не е и нарушение на закона. Ако не желаеш да четеш молитви на сектата Шин, чети тогава на Дзен или Ничирен, или на всяка друга, към която имаш предпочитания. Разбирам, че ще ти е трудно, но се боя, че това е заповед, за изпълнението на която ще бъда принуден да държа на всяка цена.

Всякакво по-нататъшно упорство от моя страна би било безсмислено, затова се приготвих за излизане, нахлупих си ватираната качулка и тъй като пръстите на краката не преставаха да ме болят и да обуя обувки бе немислимо, помолих директора да ми услужи с чифт таби 17. Грабнах няколко визитни картички и една тетрадка, нахлузих дзори 18и тръгнах.

Във Фуруичи знаех няколко храма. Най-напред се отправих към един, в който служеше млад свещеник. Ако можеше да се вярва на приказките, човекът бил проявил блестящи способности по време на обучението си в будисткия колеж. Свещеника обаче не намерих. Старата прислужница, която ми отвори, обясни, че той бил мобилизиран и се намирал във военната част Акацуки. Следващият храм, към който се отправих, принадлежеше на сектата Шин. В него служеха един много стар и един по-млад свещеник. Старият беше на легло, а младият не заварих, защото бе отишъл да погребва някого. Вратата на храма ми отвори глуповата жена на средна възраст. Тя изслуша за какво съм дошъл, след което потъна във вътрешността, за да съобщи за моето идване. Скоро се върна и ме въведе в една огромна стая, където лежеше старият бонза. 19

Помещението ми се видя наистина необятно. Старецът лежеше под бяла детска мрежа против комари. Тънката завивка бе почти плоска и само една съвсем незначителна издутинка на гладката й повърхност издаваше, че под нея всъщност има човешко тяло. Плъзгащите се врати бяха широко отворени и пред очите се разкриваше типична за един храм японска градина с камъни, мъх и пясък. На всяко свободно пространство в градината растяха тикви.

Старият бонза изслуша внимателно моя подробен разказ, а после се обърна към седналата на татами 20близо до постелята прислужница:

— Донеси тук, моля ти се, „Тройно утешение“ и… чакай да видя какво още… а, да, „Посвещението“, „Химнът на Буда“. Донеси и „Амида-Сутра“ и „Заупокойната проповед“ — гласът му бе тъничък и писклив.

Жената стана и донесе от другата стая свещените текстове.

А сега — обади се отново бонзата — покажи ги на човека.

Гласецът на стареца бе тих като жуженето на комар, но жената изпълняваше чевръсто всички нареждания.

И петте свитъка със свещените текстове бяха отпечатани от дървесни дъски. Аз се заех да преписвам молитвите. С помощта на жената старецът се надигна от постелята и седна чинно на рогозката до мен. Той се опираше на петите си, а ръцете му лежаха отпуснати върху поразително хилавите му колене.

— Боя се, че текстовете са много трудни за вас — изписка немощно бонзата. — Разбрах, че Хирошима вече не съществува. Какъв ужас! Ох, какво да каже човек… Печално, печално!

Гласът му взе да звучи по-твърдо. Аз дигнах глава от свитъците и устремих поглед към градината. Но при вида на тиквите — такива едни зачервени и весели очите ми се напълниха със сълзи.

Смисълът на молитвите ми се струваше абсолютно непонятен. Добре поне че навсякъде бяха поставени ударения, подсказващи интонацията, с която трябваше да се четат. Това щеше много да ме улесни. „Тройно утешение“ и „Посвещението“ бяха написани в мерена китайска реч. В тях се разказваше за Буда, за Закона за спасението на живите същества и за безбройните еони на времето. „Заупокойната молитва“ бе на хубав роден японски и дълбокият смисъл на думите й проникваше право в сърцето.