Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Във Фуруичи в приемната за гости дойдоха самият директор и главният майстор, за да ни поздравят, че сме пристигнали живи и здрави. От очите ни неудържимо течаха радостни сълзи. Едно момиче от канцеларията извади вместо нас вода от кладенеца и донесе пълна кофа и леген. Разсилният пък ми намери отнякъде чисти дрехи. Аз намокрих една кърпа, изстисках я и започнах да обтривам с нея тялото си. Но колкото и пъти да сменях водата, тя отново бързо почерняваше. Тая работа най-сетне ми омръзна, изоставих миенето и облякох чистите дрехи. Шигеко и Ясуко отидоха в кухнята.

Аз пък се отправих към канцеларията, за да докладвам на директора за щетите, нанесени на града. След това, макар че слънцето се бе вече скрило, отидох да огледам какво става с фабриката. Почти всички прозорци се бяха изпочупили и всичко бе засипано със стъкла. Но самата сграда и машините не бяха засегнати. В цеха за мънене и чистене на памука също не бе останало нито едно здраво стъкло, но други по-сериозни щети не забелязах. Отбих се и в кухнята. За разлика от друг път там нямаше чак толкова пара. Изясни се защо. Взривната вълна бе отнесла големия вентилатор и парата излизаше през широката дупка в стената. Попитах готвача дали при него има някакви щети и повреди. Той отвърна, че от една полица изпопадали на земята чиниите и се счупили. Това било всичко.

После отидох на обиколка и из работническото общежитие. В коридора се натъкнах на сметени на купчина стъкла. Някой я бе покрил отгоре с вестник. Тук-таме по стаите работнички събираха дрехите си и се приготвяха за път.

Комендантът на общежитието ме информира, че директорът дал отпуска на всички, които идваха на работа с влак. Така че поне по-леко ранените работници бяха получили възможност да се върнат по своите домове. Началниците на различните отдели бяха заминали за Хирошима, обезпокоени за съдбата на семействата си и близките си. Освен една много малка група работници и пазачи в завода оставаха само директорът и главният майстор. При това положение работата едва ли щеше скоро да се възобнови. Пък и по-важното беше това, че всички, включително аз, се бояхме от нова бомбардировка.

На тридесети юни в пристанищния град Ономичи се устройваше тържество в чест на бог Сумийоши. В Кобатаке също чествуваха този празник, като пускаха по реката малки лодчици със запалени свещи в тях. По този начин селяните се молеха на бог Сумийоши да ги предпази от наводнения. От обикновено небоядисано дърво се правеха четири малки лодки, всяка от които символизираше едно от годишните времена. В тях поставяха запалени свещи и пускаха лодките в някой вир на планинската река. Колкото по-дълго кръжаха те из него, толкова по-добра бе поличбата. Но ако обозначената например с йероглифа „есен“ лодка биваше бързо отнесена от течението на реката, това бе знак, че през есента съществува опасност от наводнения.

Същия този ден Шигемацу тъкмо палеше банята, когато раздавачът донесе препоръчано писмо за Ясуко. Момичето през това време бе на покупки в Шин’ичимачи. Писмото бе от Гентаро Аоно от село Ямано — младият човек, който бе направил на Ясуко предложение за женитба. Това всъщност бе първият му пряк контакт с момичето, защото досега между двамата винаги стоеше посредничката. Шигемацу огледа внимателно плика. Почеркът бе много ясен и красив и кой знае защо на Шигемацу му се стори, че това е особено добър знак. Той подаде писмото на Шигеко и рече:

— Остави го на масата на Ясуко. Не знам какво пише в него, но самият факт, че се е наканил да й пише, говори, че младежът проявява интерес. Ох, дано всичко да е наред…

Шигемацу се отказа да се занимава с банята и се върна в стаята си. Изпитваше желание час по скоро да свърши с преписването на „Дневника на атомната бомба“. Захвана се с писането и работи цяла вечер, без дори да отиде да гледа как пускат по реката малките лодки.

7 август. Ясно е.

Отворих очи. Утринната мъгла нахлуваше през счупените стъкла на прозореца и приятно разхлаждаше раната на лявата ми буза. Мъглата бе гъста и това, че я усещах еднакво с кожата и на двете си бузи, показваше, че лявата е възвърнала чувствителността си. Шигеко и Ясуко бяха вече станали и леглата им бяха празни.

Отвън през мъглата долетя глъчка.

— Ей, момчета — викаше високо някой. — Можете да качите в камиона още един-двама души.

— Какво се мотаете, бе. Вече е пет и половина — избоботи друг нисък и груб глас.