Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Но влакът взе, че най-накрая наистина потегли и остатъкът от речта потъна в шумното тракане на колелата.

Железопътната линия вървеше успоредно на главното шосе и от прозорците на влака се виждаше потокът от бежанци, които се точеха по него. Всички вървяха по посока към Кабе. Влакът летеше и оставяше след себе си стотици хора, които с неумолима упоритост бавно напредваха. Но ето че изведнъж отпред нещо изтрака и без всякакво предупреждение влакът спря.

— Какво става? — дочу се глас. — Тук не е гара. Нищо чудно, че хората приказват за деградация на държавните железници!

Един мъж на средна възраст скочи решително от вагона, излезе на шосето и като оправи раницата на гърба си, закрачи напред, без дори и да хвърли поглед към влака.

Нямаше изгледи скоро да тръгнем. Седяхме притиснати като сардини и се задушавахме от непоносимата жега.

— Ей, вие, държавни железници — изрева някой от средата на вагона. — Тръгвате ли, или се каните още дълго да клечите тук? Ако не мръднете от мястото си, аз също тръгвам пеша.

После някакъв човек, вероятно самият собственик на гласа, изскочи от прозореца. Не виждах нищо от своето място, но стана ясно, че още трима-четирима души последваха примера му. Не след дълго от вагона слязоха още около десетина души. Благодарение на това ние вътре малко се поразширихме и аз успях да вляза по-навътре. Шигеко и Ясуко се намираха вече някъде към средата на вагона. А жената с мъртвото дете дори и не направи опит да се мръдне от мястото си.

Отвън се разнесе гласът на кондуктора:

— Има повреда. Принудени сме да изчакаме, докато я отстранят. Като чуха това, още няколко души се измъкнаха през прозорците. Група хора, които изглежда бяха семейство, пуснаха детето си в ръцете на чакащите отвън, а после и самите те излязоха.

Други се блъскаха към изхода. Резултатът бе много повече място за нас, които не се решавахме да напуснем влака. След като се поразшириха, хората, които до този момент мълчаха, потънали в мислите си, изведнъж се разбъбриха. Говореха изключително все за бомбата. Всеки си говореше сам за себе си, без да обръща внимание на околните. Разправяха се какви ли не истории и преживявания, и то в такъв безпорядък, че ми е трудно да предам цялата картина на катастрофата. Ще се опитам все пак да преразкажа някои моменти, които особено силно са се запечатали в паметта ми.

До мен отдясно стърчеше мъж на около четиридесет. Ватираната му качулка висеше на гърба му. Тя бе привързана с шнурче отпред на врата. Лицето на мъжа бе наполовина изгоряло и се подаваше месото на бузата. Раната му бе къде-къде по-страшна от моята. Напълно изгорели бяха и веждите му. Тоя човек имаше дълбоко хлътнали очи, толкова дълбоко, че изглежда това ги бе и спасило. Бях вече забелязал, че той се заглежда от време на време в лицето ми. Най-сетне ме попита:

— Къде ви раниха?

— На Гара Йокогава — отвърнах аз.

— Аз пък ида от Фукушима-чо — рече мъжът. — Тъкмо се измъквах от противовъздушното скривалище…

Върнал се бил в скривалището, за да си вземе забравените там цигари и кибрит. Тъкмо подал глава навън и ярка светлина заслепила очите му. После всичко наоколо потънало в непрогледен мрак. Скоро обаче той установил, че все още може да движи ръцете и краката си. Криво-ляво успял опипом да налучка пътя до своята къща. Не можеше да си спомни обаче дали бе вървял, или лазил. Къщата му се оказала напълно разрушена. Случила се била, според него, недалеч от епицентъра на бомбата. Малката му дъщеря, ученичка в отделенията, и жена му се били евакуирали в Кабе. Но по-голямото му момиче, вече гимназистка, се намирала в града. Тя била мобилизирана в трудовия отряд, който същия ден трябвало да събаря къщи в района на Накаджима Хоммачи. Уплашен за съдбата на детето си, мъжът хукнал, но точно на моста Фукушима срещнал свой познат на име Йода. Оня летял от противоположната посока.

— Какво става у вас? — запитал го Йода.

— Къщата е разрушена. Безпокоя се за дъщеря си. Отивам да я търся в Накаджима Хоммачи. Тя е там с отряда.

— Да не си посмял! Всичките момичета са мъртви. Със сигурност го знам. Да не си решил да изтървеш и собствения си шанс да се спасиш и да се бухнеш с главата надолу в море от пламъци?

— Не, не, трябва да отида — рекъл мъжът и оставил Йода зад гърба си.

Било обаче безсмислено. Накъдето и да погледнел, пред него яростно бушували пожари.

— Назад! Назад! Върни се! — крещял Йода.

Мъжът плюл на всичко и хукнал обратно. Така стигнал до Кои-мачи.