Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Пътят ни се оказа блокиран. По моста Аиои не можеше да се върви. Железните подпорни греди, които образуваха дъгообразни арки, се бяха съвсем обезцветили, и то на височина около четири метра от повърхността на водата. На тревата под моста, точно до една стъпила на брега негова колона, стоеше кон. Гърбът и главата му бяха страшно изгорени. Конят отчаяно се тресеше и сякаш всеки момент щеше да рухне на земята. Близо до краката му лежеше простряно по очи мъртво тяло. Горната му част се бе превърнала в пепел, а долната бе по чудо оцеляла. Бе облечена в бричове и ботуши със златни шпори. Това трябваше да бяха останките на ездача, вероятно офицер. Само офицери можеха да носят златни шпори. Представях си цялата сцена: офицерът се втурва в конюшнята, мята се без седло на гърба на коня и излита в галоп навън… Този кон е неговият любимец. Макар сега той да се крепеше със сетни сили на краката си, конят отново сякаш копнееше — може би това бе само плод на собственото ми въображение — за бегъл знак от мъжа с шпорите. Колко ли нетърпима бе болката, която изпитваше бедното животно! Лъчите на слънцето безжалостно пронизваха изгорялата му плът, но то продължаваше да стои право. А колко ли пък голяма трябваше да бе любовта му към ездача! Мислех за това, без да изпитвам и капчица жалост. Почувствувах само тръпка на ужас.

Единственият ни изход бе да вървим по реката. До самия бряг имаше затревени плитчини, но в повечето случаи те бяха на доста голямо разстояние една от друга, така че ние не можехме да вървим все по сухо. Нагазихме във водата и тръгнахме срещу течението. На най-дълбоките места водата стигаше едва до коленете ни. Минахме покрай района Хиросе Китамачи или поне близо до него. Но можеше ли да разбере човек къде се намира сред тия безумни развалини? На много места до брега реката бе пресъхнала и поемехме ли по пясъчните островчета, от обувките ни се стичаше вода и те джвакаха. Но веднага, щом те изсъхнеха, и вървенето ставаше малко по-приятно, в тях пак влизаше пясък, който така жулеше краката, че всяка крачка се превръщаше в болезнено изпитание.

Решихме, че е по-добре да газим във водата. На тясно каменисто място съвсем до водата един мъж бе легнал по корем с широко разперени настрани ръце и пиеше. Рекохме да последваме примера му, но когато се приближихме до него, стана ясно, че той не пие вода, а е просто мъртъв.

— Дали водата в реката е отровна? — попита Ясуко. Впрочем, тя изрече гласно въпроса, който вълнуваше и мен.

— Дявол знае — отвърнах аз и пак поех напред. — По-добре е все пак да не рискуваме да пием.

Въздухът ставаше все по-чист. Димът от пожарите не стигаше чак дотук. Вдясно от нас се ширнаха оризови полета. Ние се покатерихме по останките от крайбрежната глинена стена и излязохме на брега.

Тръгнахме през полетата. Вървяхме все по синорите между тях в посока към опъналата се напред в далечината железопътна линия. Тук-таме, разпилени из оризовите ниви, лежаха труповете на ученици и ученички. Взривът на бомбата изглежда ги бе стреснал и те бяха побягнали панически в различни посоки. Наоколо се въргаляха и телата на възрастни. Един лежеше на самата пътека с мокри отпред дрехи. Той изглежда бе пил до пръсване вода от оризището, а после или му бе призляло, или не бе намерил сили да се изправи на крака и бе издъхнал на мястото, на което бе спрял да пие.

Прескочихме трупа и продължихме напред, като свивахме ту наляво, ту надясно. Следвахме неотклонно пътеката между оризищата, която в края на краищата ни отведе в една бамбукова горичка. Тук вероятно бяха съвсем наскоро събирали бамбукови филизи, защото дърветата изглеждаха старателно окастрени. Най-сетне се оказахме в прегръдките на хладна сянка от листа, затова, без да промълвим нито дума, и тримата се отпуснахме на земята.

Разкопчах санитарната си чанта, свалих от главата си ватираната качулка, събух обувките си и се изтегнах по гръб. Тялото ми сякаш изведнъж се разтвори във въздуха и преди да успея да си дам сметка за това, потънах в дълбок тежък сън.

Събудих се внезапно. Нямах представа колко дълго бях спал. Събудила ме бе всъщност непоносимата жажда, която болезнено режеше гърлото ми. Шигеко и Ясуко бяха турили ръце под главите си и дълбоко спяха. Аз се плъзнах по корем към раницата на жена си и измъкнах от нея двулитрова бутилка с вода. Пих лакомо. Какъв еликсир! Не бях и предполагал, че водата е такава прелест. В екстаза ми имаше и известна гордост. Мисля, че пресуших около два децилитра от шишето.