Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Оказа се, че Областното управление, което бе отговорно за съдбата на целия район Чугоку, се бе разположило в сградата на хирошимската академия за наука и изкуство и под неговото крило се намираха всичките пет префектури на Чугоку. Началникът на управлението — Исей Оцука — произхождал от стар самурайски род. По време на взрива той си бил вкъщи, т.е. в официалната резиденция на управлението. Къщата му се срутила и той бил погребан жив под развалините. Жена му с огромни усилия успяла да излази навън. Преди да се измъкне, тя седяла до премазания си мъж и не искала в никакъв случай да го изостави, но той й казал, че краят му е близко и поне тя е длъжна да се спаси, и то без да губи ценно време. Пожарите били вече съвсем наблизо, затова жената разбрала, че единственото нещо, което й оставало, било да избяга навън.

— Така че всъщност нашият шеф е бил кремиран направо вкъщи. Отвратителна работа! — рече Сато. — И аз самият не можех да реша накъде да побягна от пламъците. — Очите му се напълниха със сълзи. Той винаги разговаряше с хората весело, а лицето му бе ведро и открито, но днес то беше мрачно и потъмняло, с хлътнали кървясали очи.

Средната част на моста Мисаса липсваше. Промених плана си и тримата се спуснахме по брега, надолу по течението. Бях решил да се прехвърлим на отсрещната страна на реката по моста Аиои. Вдясно от нас, долу до самата вода, се въргаляха купчини мъртъвци. Течението на реката бавно влачеше редици от труповете. От време на време някой от тях се заплиташе в корените на крайбрежните върби, течението го люшваше и лицето на удавения се подаваше над повърхността на водата. Други пък попадаха във водовъртеж и се показваше ту долната, ту горната част на телата им. Един труп се спря в корените на върба. Ръцете му стърчаха така странно над водата, сякаш той искаше да се хване за клоните на дървото и да се измъкне на брега. Човек просто оставаше с впечатлението, че това не е мъртвец, а живо същество.

Още отдалече съзряхме проснатото напреко на пътеката тяло на жена. Изведнъж Ясуко, която вървеше малко по-напред от нас, притича разплакана. Приближихме се до трупа на жената и заварихме до него тригодишно момиченце, още бебе. То бе раздърпало роклята на майка си и си играеше с гърдите й. Щом ни зърна, детето здраво ги стисна и се втренчи уплашено в нас.

Нима можехме да направим нещо за него? Нищо, освен да си зададем този въпрос. За да не стресна малката нещастна душа, аз внимателно прескочих краката на мъртвата и почти тичешком се понесох напред. Изминахме само около десетина метра и отново се натъкнахме на трупове. Това бяха четири-пет жени, които лежаха само по комбинезони. Сред групата седеше на колене малко, около пет-шест годишно момченце. То изглеждаше като притиснато от всички страни от мъртвите.

— Хайде, хайде — викнах на Шигеко и Ясуко и започнах да им махам с две ръце. Те бяха поизостанали и сега не смееха да се приближат. — По-смело, по-смело! Прескочете ги колкото се може по-спокойно.

Двете така и направиха и ние продължихме напред.

В началото на моста Аиои на самата трамвайна линия бе застанала каруца с впрегнат вол. Животното бе мъртво, а товарът от каруцата разграбен.

И тук течението влачеше надолу едно след друго мъртви тела. Беше ужасно да гледаш как те се удрят в каменните подпори на моста и се въртят по повърхността на водата. Точно на средата на моста, където парапетът образуваше висока арка, лежеше трупът на юноша чужденец. Той бе стиснал с две ръце русата си глава и бе застинал в тази поза.

Пожарите бяха помели всичко в района на Сакан-чо и Сорадза-чо. Мъртвите се въргаляха в най-различни положения, навред се белееха кости. Едно тяло бе изгоряло от кръста нагоре, от друго, превърнато в скелет, бе останала само ръка и крак. Трето лежеше с изгорели от колената надолу крака. Във въздуха се разнасяше непоносима воня. Да се спасим от нея обаче не можехме.

В Тера-мачи, кварталът на храмовете, не бе оцелял нито един храм. Наоколо имаше само порутени и натрошени на парчета глинени стени и разцепени вековни дървета със зейнали хралупи. Не бе пощаден дори и филиалът на храма Хонганджи, който се славеше като най-голям в този район на града. От него не бе останала и следа. От тлеещите въглени се издигаше пушек и зловещо пъплеше над разрушените стени. После той се понасяше ниско над самата повърхност на водата и се разсейваше чак на отсрещния бряг.

На другата страна на моста Йокогава все още бушуваха пожари. Раздухвани от вятъра, пламъците се виеха нагоре и ближеха небето. Отсреща гореше целият район. Да се стигне дотам бе немислимо.