Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Искаше ми се да тръгнем наляво през моста Аиои и да стигнем до Сакан-чо, но това се оказа невъзможно, защото пепелищата излъчваха непоносима горещина. Преминахме от дясната страна, но в този момент вълна от нажежен въздух връхлетя върху нас, и то с такава сила, която би разколебала и най-големия смелчага. Това ни накара да се отдръпнем назад. Но тъкмо се приближихме до голяма тухлена сграда, когато някъде от горните етажи се понесе с фучене надолу горяща рамка на прозорец.

Единственото, което ни оставаше, бе да тръгнем по средата на пътя под застрашително провисналите жици. Те бяха прекъснати на разни места и изглеждаше почти невероятно по тях да тече ток, но самият факт, че се пресичаха и допираха една до друга, не можеше да не събуди в човешката душа страх от незнайната сила на електричеството. Под една висяща жица лежаха овъглените трупове на един мъж и две жени. И ние бяхме трима. Като тях…

— Вървете след мен под жиците — викнах на Шигеко и Ясуко. — Каквото и да става, гледайте да не се докосвате до тях. Аз ще ги разчиствам от пътя. Ясно ли е? Ако ме хване ток, не пипайте нищо, освен дрехите ми. Дръжте ме за панталоните и ме издърпайте назад. — Последвах примера на другите бежанци и започнах да отмествам настрани увисналите жици, като използвах за това една пръчка. От време на време се налагаше да се навеждаме ниско, а дори и да лазим.

— Ей, слушайте — обърнах се назад и пак извиках на жените. — Намотайте кърпи на лявата си ръка! Вижте другите! Тъкмо да не се ожулите, като лазите.

Дълго се провирахме под застрашително надвесилата се над нас опасност, докато най-сетне се измъкнахме на открито, изправихме се и се взряхме един в друг. На Шигеко й нямаше нищо, но Ясуко, която бе намотала хлабаво кърпата около ръката си, се бе ожулила болезнено.

Шигеко приседна на един крайпътен камък, намаза раната й с ментолова паста и я превърза. В този момент аз изведнъж забелязах, че се намираме точно пред вратата на къщата на г-н Омуро.

— Я почакайте малко. Този тук камък е от градината на господин Омуро, сигурен съм.

Омуро бяха стар род. Чувал бях дори, че родословното им дърво води началото си от периода Едо 15. Сегашният глава на семейството, г-н Омуро, се занимаваше с химически изследвания във връзка с точенето на коприна. Той бе любител и на калиграфията, живописта, имаше колекция от произведения на изкуството. Самият аз в последно време бях идвал няколко пъти в дома му за съвет по проблеми, свързани с текстилното производство. Омуро бе богат човек, притежател на три тъкачни фабрики. Къщата му бе голяма и импозантна с разкошна старовремска градина. На мястото на този чуден дом и там, където преди имаше няколко пристройки, сега се извисяваха купчини боклук и изпочупени тухли и керемиди. А камъкът, на който сега седеше Шигеко, по-рано наистина беше в градината до самата ограда. Камъкът си е камък, но дори и неговата повърхност бе обгоряла.

— Това е гранит — рекох аз. — Покрит беше отгоре с мъх.

— Как мислиш, дали цялото семейство е загинало? — попита тихо Шигеко.

Не отговорих. Гледката бе наистина потресаваща. На мястото на красивия кладенец имаше голяма кална локва, а в подножието на малкото изкуствено хълмче лежаха овъглените стволове на три големи бора. До най-дебелия от трите самотно стърчеше квадратна каменна колона. Интересно как се бе задържала тя. Г-н Омуро ми бе разказвал веднъж, че колоната била забита от някого от неговите прадеди. Тя бе висока близо три метра и вместо обичайния надпис върху нея бе издълбан йероглифът „блян“. Оригиналът бил изписан от някакъв високопоставен свещеник и в стари времена бил ценен като много елегантен и изящен. Но сега не бе останал и помен от изтънчените му линии.

Шигеко и Ясуко бяха смъртно бледи. Усещах, че гърлото ми е пресъхнало до болка, а в края на едното ми око се бе появил странен тик.

Стигнахме до входа на западния учебен плац. Тревата по насипа на реката бе изгорена и земята се зъбеше черна и опустошена. Дърветата чернееха. Те стърчаха прави с клони по тях, но без нито едно листенце. Щабът на дивизията, Временната военна болница, храмът Гококу, главната кула на хирошимския замък — всичко това бе изчезнало безследно.

Започнах да усещам силна болка в очите. Не се решавах да спра, затова се принудих да ги масажирам в движение. Почувствувах странно парене. Те бяха пълни сякаш с песъчинки. Шигеко и Ясуко вървяха малко по-бодро. Двете разговаряха за облака — медуза — за големината, формата и цвета му, за огромния му крак и за това, в каква посока се е движел. Реших, че болката в очите ми е от нахлулата в главата ми кръв, затова помолих Ясуко да ми помогне и да откъсне три косъма от тила ми. Така се прави, когато на дете му тече кръв от носа. Почувствувах известно облекчение.