Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Вятърът постепенно стихна и димът престана да се движи. Това още повече затрудни дишането. Може би беше прекалено безразсъдство от моя страна, че се бях решил да повлека след себе си Шигеко и Ясуко. И то в такава убийствена жега. Още повече че се съмнявах, дали ще се измъкнем живи от този ад. Слабо ме обнадеждваше само това, че от противоположната посока към нас вървяха, макар и много рядко, хора. Исках да изведа жива оттук поне Ясуко. Аз я бях докарал в Хирошима с едничката мисъл да я отърва от мобилизация. И сега за нея носех по-голяма отговорност, отколкото за жена си. На едно място спряхме, заслепени от дима. Едва дишахме. Ако вятърът не сменеше след миг посоката си, можехме като нищо да се задушим. Ясуко нададе остър писък. Принудих се да й изкрещя: „Не мърдай от мястото си! Направиш ли и крачка, ще се строполиш в огъня. Напред е ад! Не мърдай или жива ще се опечеш!“

На моста Сагино димът не беше толкова гъст, защото северните райони на града бяха изгорели по-рано от останалите. Вдясно от нас едва-едва прозираха бледите очертания на планината Футаба. Облакът медуза бе изчезнал.

— Спасени сме! — извиках на жените с намерението да им вдъхна бодрост. — Ще живеем! Ще останем живи!

Двете обаче бяха прекалено изтощени, за да отговорят. Очите им се бяха зачервили и приличаха на малки езерца от кръв. Не можехме и да мислим за почивка и аз отново ги поведох напред.

Около нас се стелеше необятно пепелище. Тук-таме все още тлееха догарящи главни и от тях във въздуха лениво се издигаха стълбове пушек. Пожари продължаваха да бушуват в североизточния край на града, около Йокогава. Високо в небето се издигаха черни кълба дим.

От храма Хакушима бе останала само каменната му стена. Камфоровите дървета в двора на храма Кокутайджи бяха повалени на земята с щръкнали нагоре корени. Мощните им стволове бяха съвсем овъглени, но все още не бяха загубили формата си. Всичките дъсчици от мемориала на самурая Ако бяха изпопадали и то, кой знае защо, с обратната си страна на юг. Гробовете на видната хирошимска фамилия Асано бяха разхвърляни по земята в най-различни посоки. За камфоровите дървета бях чувал, че са повече от стогодишни. Но в този ден съдбата бе казала последната си дума.

И тук асфалтът лепнеше и ни пречеше да вървим. Оловната обвивка на електрическите кабели се бе стопила и покапала на едри сребристи капки по земята. Железните стълбове на трамвайните жици се бяха силно наклонили настрани и от тях висяха скъсаните и преплетени жици. Боях се да се приближа до тях. Ами ако все още имаше ток?

Край пътя в този район труповете бяха много по-малко на брой. Те лежаха в най-различни пози и все пак повечето — да кажем осемдесет процента от тях — бяха проснати на земята по очи. Изключение правеха само телата на мъж и жена на трамвайната спирка Хакушима. Коленете и на двамата бяха присвити, а ръцете им прострени настрани. Труповете бяха голи и напълно овъглени и тънеха в локви от изпражнения. Не бях и сънувал подобна сцена. Коса по главите им нямаше и само по контурите на двете тела — по гърдите преди всичко — можеше да се разбере кой е мъж и кой жена. Как ли ги бе връхлетяла подобна гротескна смърт? Този въпрос още дълго време продължи да измъчва съзнанието ми. Ясуко и Шигеко отминаха телата, без дори и да хвърлят поглед към тях.

По пътя си видяхме още трупове, още много трупове. Изтерзани от жегата и задавени от дима, хората се бяха хвърлили по очи, за да посрещнат така смъртта. Разбирах това от собствен опит. Нима преди малко и ние самите не бяхме на ръба на подобна участ!

Дойде и юни. Шигемацу продължаваше да преписва своя „Дневник на атомната бомба“. Месецът бе пълен с празници. Вече бе отминал денят, в който се правеше помен за душите на погубените насекоми. На единадесети се празнуваше тържествено разсаждането на ориза, на четиринадесети, по стария лунен календар, бе празникът на ирисите, на петнадесети — празникът на водните духове, а на двадесети — празникът на рязането на бамбука. Тези многочислени скромни тържества само доказваха, че макар и затънали в бедност, селяните в миналото са умеели да ценят своя живот, своето ежедневие. Шигемацу преписваше ли преписваше и докато ужасите от онзи страшен ден оживяваха в съзнанието му, дълбоко в душата си той все по-силно усещаше, че макар и привидно толкова незначителни, селските празници трябваше да се обичат и ценят.

Стигнахме до трамвайната спирка в Камия-чо. Тук, на това място, линиите се пресичаха и сега над тях висяха преплетени множество кабели и жици. Изпитвах смъртен страх, че тук-таме по тях все още тече ток, и непрекъснато очаквах от края на някоя да се изсипят зловещи синкавобели искри. Малкото бежанци, които срещахме по пътя, изглежда се опасяваха от същото, защото внимателно лазеха, когато минаваха под тях.