Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Нека все пак се отбием вкъщи. Ясуко може да се върне, докато ни няма. По-добре да й оставим бележка.

Тя беше съвсем права. Дори ме хвана яд на себе си, че сам не се бях сетил за това. Върнахме се вкъщи и тъкмо търсехме някакво листче, на което да напишем бележката, когато ненадейно, сякаш от небето, се появи Ясуко. Шигеко се смъкна отмаляла направо върху стъклата на пода и тихо заплака. Ясуко дори не влезе вътре, а приседна на прага и от очите й закапаха едри сълзи от радост. На гърба й висеше тежката раница, главата й бе покрита с ватирания капишон.

— Да не вземеш да търкаш лицето си — предупредих аз момичето. — Ръцете ти са целите омазани с катран или нещо подобно. Колко чудесно, че точно сега се върна. А ние бяхме тръгнали да те търсим в Уджина.

Откакто живееше при нас, момичето ми бе като родна дъщеря. Как щях да се оправдавам пред родителите на Шигеко, ако се беше случило някакво нещастие. Още повече че причината да дойде Ясуко при нас в Хирошима бях аз. По онова време всички момичета и по-млади жени трябваше да работят във военните заводи, където ги принуждаваха да удрят с тежки чукове, да пренасят непосилни за тях тежки сандъци със снаряди. А аз все пак имах влияние в нашата фабрика и успях да я назнача за секретарка и куриер за специални поръчки на директора.

— Ох, чичо — възкликна Ясуко, — какво си направил с бузата си?

— А-а, раната ли? Дребна работа, най-обикновено изгаряне.

Племенницата ми разказа, че Ноджима наел рибарска лодка, с която се спуснали по река Кьобашигава. Слезли на десния бряг под моста Миюки. Г-жа Ноджима също искала да тръгне с останалите, но мъжът й настоял тя да остане при родителите си. А той самият искал на всяка цена да ги изпрати чак до къщи и затова наел лодка от приятеля си. Предположенията, които изказах край плувния басейн, се оказаха поне наполовина верни.

Димът от пожарите беше толкова гъст, че човек имаше чувството, че вече се свечерява. От чешмата не течеше вода, затова накарах Ясуко да отиде да се измие на езерцето в градината. Петната по кожата й обаче не изчезнаха. Тя каза, че били от черния дъжд. Бяха се сраснали с кожата й. Не бяха петна от катран, нито пък от черна боя, а от нещо неизвестно.

Отидох в дома на Ноджима, за да разбера какво става с него и да му благодаря за всичко, което бе направил за Ясуко. Намерих го да се готви трескаво за път. По кожата на ръцете му имаше също петна от черния дъжд.

— Да не би пък това да е някакъв отровен газ? — попитах го аз.

— Не, не е отровен газ — отвърна той, докато тъпчеше храна и тетрадки в една раница, — а просто черен дим от експлозията. Смесил се е с водните пари в небето и се е превърнал в дъжд. Оказва се, че черният дъжд е паднал само в западния край на града. Преди малко срещнах един сътрудник на здравния отдел на кметството и той ми го каза. Увери ме, че не било опасно за човешкия живот.

Щом като специалист по здравеопазването го бе казал, значи черният дъжд наистина не бе опасен и аз можех да не се безпокоя за племенницата си.

Според Ноджима, всеки момент щеше да пламне и нашият квартал. Той бил отскочил най-напред до къщи, а после пак се върнал при лодката под моста Миюки, за да помоли лодкаря да го изчака да се приготви. Ноджима искаше да избяга по реката в Миядзу. А като разбра, че ние пък отиваме в Уджина, предложи да вземе в лодката и нас.

— Чудесно — възкликнах, примрял от радост. — И аз мисля, че скоро Сенда-мачи ще потъне в пламъци. А освен това трябва час по-скоро да се добера до Уджина, защото имам там работа. Нали мога да взема със себе си Шигеко и Ясуко.

Ноджима, разбира се, с готовност се съгласи.

— На университетското игрище ще бъдат може би в безопасност, но съм абсолютно сигурен, че не след дълго пожарът ще стигне и дотук — уверено заяви той.

Убежище на игрището бяха потърсили г-жа Дой и г-жа Йошимура. Жената на Мияджи пък, след като намерила оставената от мъжа й бележка, хукнала към дома на свои роднини в Кичиджима-чо. Аз, както винаги, се потресох колко осведомен за всичко е Ноджима.

При мисълта, че се открива възможност да се измъкнем от града с лодка, аз усетих прилив на бодрост. Върнах се у дома и високо обявих:

— Ноджима ще ни закара с лодката си до Уджина. Ще останем за известно време там.

Шигеко и Ясуко много се зарадваха.

Напуснахме нашия квартал и заедно с Ноджима тръгнахме покрай реката към мястото малко по-надолу от моста Миюки, където трябваше да чака лодката. Но лодка на уреченото място нямаше.