Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Пламна върхът на бора в градината, но беше толкова високо, че нищо не можех да сторя.

— Ясуко е, надявам се, наред? Добре, че замина за Фуруе.

— Да, тя е вън от опасност.

— Не си ли гладна?

— Не, не съм.

— А какво става с нашите съседи?

— Не ми е много ясно, защото веднага хукнах насам. Видях само г-н Нитта.

Жена ми не изглеждаше съвсем на себе си, затова вместо да я разпитвам, реших да отида и сам да видя какво става у нас и наоколо. Предупредих я да не мърда от мястото си, докато не се върна, и тръгнах.

Върхът на бора бе загаснал, горяха обаче подпорите на телефонния стълб. Огъня загасих с помощта на градинарската бамбукова метла.

Къщата се бе наклонила на югоизток под ъгъл около петнадесет градуса. Плъзгащите се врати и капаците на втория етаж бяха изпопадали. Целият под в дневната бе посипан със стъкла. Преградите между стаите се бяха наклонили настрани. Обиколих цялата къща, минах през голямата стая, през двете по-малки и през най-малката, после се качих и на втория етаж. Навсякъде едно и също — преградите не се отваряха, защото се бяха килнали на една страна и не се плъзгаха по каналите.

От кухнята влязох в банята. Вътре намерих цялото имущество от лятната кухня на съседа Хаями. Във ваната плуваха чаши, черпаци, клечки за ядене, тенджери, чинии и какво ли не още. Едната стена в помещението пред банята бе омазана със соев сос, по нея се бяха залепили запарени листа чай и парчета краставица. На пода видях да се търкаля дори една сушена сепия, попаднала вероятно у нас също от съседите Хаями. Изпитах изкушението да си откъсна парченце от нея, но сепият беше такъв лукс, че все пак се въздържах и я мушнах в санитарната си чанта.

Върнах се в малката стая и пийнах направо от чайника студен чай. После прерових аптечката, за да намеря някакво лекарство за раната на бузата си, но нищо подходящо не открих. Голямото огледало беше разбито на парчета на пода. Хвърлих поглед към календара на стената. Най-отгоре на листа за този ден пишеше: „Не унивай.“

Рано на другата сутрин у Шигемацу дойдоха двамата му приятели Шокичи и Асаджиро. Бяха облечени за път и всеки носеше по една голяма чанта. Те разказаха на Шигемацу за идеята си да започнат да развъждат шарани в друго, този път направено от самите тях, изкуствено езеро, отделно от онова при Шокичи. Искаха да започнат направо от хайвер, а когато рибите пораснат, да ги пренесат в голямото езеро Агияма.

— Чувал съм — рече Шокичи, — че шаранът хвърля хайвера си на осемдесет и осмия ден от началото на пролетта. Започва веднага щом водата се постопли, и продължава чак до юли, а понякога и до август в зависимост от температурните условия. Сега с Асаджиро сме тръгнали за развъдника в Цунеканемару, за да се научим как се започва от хайвер.

— Да, за там сме тръгнали — обади се и Асаджиро. — На обучение, така да се каже. После ще трябва да се заемем с езерото. Вече сме решили. Дошли сме да те питаме искаш ли и ти да участвуваш.

Шигемацу с удоволствие възприе идеята. Приятелите му щяха да останат в развъдника не повече от три-четири дена, а това време той можеше да използва за преписване на дневника си.

Шокичи и Асаджиро искаха да хванат първия автобус за Цунеканемару, затова без повече приказки понесоха тежките си наглед чанти към спирката. Те бяха толкова бодри този ден, че човек не би могъл и да допусне, че са болни от лъчева болест. Шигемацу реши да последва примера им и с нови сили се зае за работа.

Зад къщата имаше малко езерце. В него заварих да плуват един чадър и мрежа против комари. Напоследък ни бе станало навик винаги след вечеря да поставяме на единия край на езерото дъска, на която нареждахме съдове, тенджера за варене на ориз и други необходими неща. В случай на внезапно въздушно нападение всеки от нас можеше само с една ръка да преобърне дъската и нещата щяха да паднат във водата. Сигурно това бе имала предвид и Шигеко, когато е хвърлила чадъра и мрежата в езерото, секунди преди да напусне къщата. Взех тухли от срутилата се стена и с тяхна помощ потопих нещата. Мрежата бе особено ценна, защото можеше да бъде разменена за петдесет го ориз, затова я натоварих с повечко тухли и изчаках, докато съвсем не изчезна под водата. В това време в ъгъла на езерото под гъстите листа алое забелязах един голям шаран и няколко малки таранки. Те бяха мъртви и плуваха с обърнати нагоре кореми. Извадих ги от водата и ги хвърлих до тухлената стена. Страх ме беше, че ще се размиришат и ще съсипят цялото ни скрито в езерото имущество. Много странно ми се видя, че коремите на рибите бяха подпухнали и корави.