Масуджи Ибусе - Черен дъжд

— Имам малко ментолова паста — рекох. — Да взема да ти намажа раните?

Мияджи поклати глава:

— Искам само капчица вода. — После посочи с ръка към небето и извика: — Гледай какъв пламък!

Нагоре в небето над центъра на града се издигаше огромна огнена фуния. Това бе гигантска колона от пламъци, която всмукваше дима и огньовете на пожарите от околните райони и ги завъртваше в чудовищен вихър. Над него бяха надвиснали гъсти черни облаци дим. Около гърчещата се огнена колона, която пронизваше тези облаци, летяха странни горещи късове, които стремглаво се насочваха надолу. Това вероятно бяха парчета дъски и колони. Вихърът ги бе издигнал нагоре и сега те падаха като гигантски ракети.

Вятърът не променяше посоката си, но езиците на пламъците се мятаха насам-натам над покривите на къщите. На моменти над тях се извиваше огромен огнен камшик, но миг след това огънят се хвърляше като гигантска вълна върху високите здания.

— Погледни — викна с треперещ глас Мияджи, — езиците на пламъците са като змии. Те се стрелват най-напред към прозорците, после пропълзяват навътре. Виж ей там онова здание, което тъкмо започва да гори! Ами че това е универсалният магазин „Фукуя“!

Всеки път, когато огнената вълна се нахвърляше върху големите сгради като универсалния магазин, електрическата компания „Чугоку“, сградата на издателството на вестника или кметството, нейните пламъци моментално се прехвърляха от прозорец на прозорец в югоизточна посока. Малките дървени къщи тя поглъщаше наведнъж. Внезапно — може би вятърът се бе сменил — от вълната се откъсна пламтящо парче и се стрелна високо нагоре. Приличаше най-напред на вретено, после се закръгли на топка, която избухна просто пред очите ни и се пръсна на парчета.

Гледката бе потресаваща. Аз притиснах ръка до сърцето си. То биеше равномерно. Може би не изпитвах страх, не знам. Но бях в странно душевно състояние. Бяха ме обзели едновременно няколко усещания — че неумолимо ме блъскат назад, че земята се е отворила и ме е погълнала, че чувствата ми са напълно притъпени.

— Да си вървим — рече Мияджи и стана. Аз се свлякох от вагона, но преди да тръгна, хвърлих последен поглед към мястото, където седяха децата. Те бяха изчезнали.

Когато наближихме реката, зърнах на отсрещния бряг покрива на нашата къща. Районът не гореше. Пожарите бяха още далече. Къщата ни бе на мястото си: в този миг силите ме изоставиха и аз се отпуснах на земята. Къщата на Мияджи не се виждаше оттук, но тя беше едноетажна.

— Шидзума, аз тръгвам по-бързо. Както се е разгоряло, скоро и при нас ще пламне.

Мияджи пое с неуверени крачки през поста Миюки и скоро се изгуби от погледа ми. (Разбрах, че на следващия ден е умрял.)

Едва когато стигнах до средата на моста, забелязах, че перилата ги няма. Разположените на през два метра гранитни блокове, които поддържаха перилата от северната страна на моста, се търкаляха някъде около средата му, а онези, които се намираха от южната, бяха изпопадали в реката. А блоковете не бяха чак толкова малки — почти метър широки в основата си. И всички те, толкова много на брой, бяха изхвърлени настрани или във водата.

На отсрещната страна досами моста лежеше прострян на земята човек. Не беше Мияджи. Множество тела се влачеха по повърхността на водата долу. Аз забързах към спортното игрище на университета. С Шигеко имахме уговорка да се чакаме край плувния басейн. От моста Миюки дотам имаше около петстотин метра и докато изминах това разстояние, все изпитвах чувството, че се приближавам до изскочил от клетката си кръвожаден звяр. Не, не защото бързах. Причината, струва ми се, беше друга.

Спортната площадка на университета гъмжеше от народ. Промъкнах се през тълпата и излязох до басейна. На отсрещния му край съзрях Шигеко. Седнала бе на колене, върху които бе метнала одеяло. На гърба й висеше раница. Загребах с шепи вода от басейна и пих. После тръгнах към жена си. Разбрали се бяхме при въздушна тревога да носи раница, защото с куфар не би могла да си проправя път сред тълпата. И да се настани непременно край басейна, за да може да скочи в него, ако избухне пожар. Тя бе изпълнила много точно съветите ми. Седеше и търпеливо ме чакаше. До себе си бе поставила тенджера за варене на ориз и малко тиганче.

— Не си ли ранена? — попитах я аз.

— Не. — Шигеко се вторачи в бузата ми, но без да каже дума, сведе очи.

— А къщата?

— Наклони се на една страна, но не падна.

— Нещо да се е запалило?