Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Камъкът, на който седеше Шигемацу, беше доста голям. Преди години тук до него се извисяваше огромен бор, висок повече от петдесет метра. Но и него бе сполетяла участта на дървото гиннан в двора на Котаро, за което хората твърдяха, че било точно толкова високо. През войната държавата имаше нужда от дървесина, та се бе наложило борът да бъде отсечен. Дойдеше ли късна есен, сенките на двата гиганта стигаха чак до подножието на хълма, на върха на който бе кацнала къщата на Шигемацу.

В детството си Шигемацу много рядко играеше в горичката при камъка. Децата тогава повече играеха под дървото у Котаро. С настъпването на студовете листата му окапваха и покривът на къщата на Котаро напълно пожълтяваше. Духнеше ли вятър, листата започваха да се сипят надолу като жълт водопад. Понякога се извиваше вихрушка и те се понасяха високо нагоре в небето, а после тихо се спускаха чак долу на пътя, който водеше към горичката.

Това най-много радваше децата. Когато листата се спускаха плавно от покрива надолу, момченцата простираха ръце и ги събираха в дланите си. Момиченцата пък вдигаха престилките си и ги събираха в тях. После всеки започваше да брои своите листа като пееше: „Едно за мен, едно за теб, жълтичко листо“ — повтаряха те и ги хвърляха едно по едно на земята. „Литва тук, литва там, жълтичко листо“ — подпяваха останалите и брояха ли брояха. Победител ставаше онзи, у когото оставаше поне едно листенце.

В такива дни от къщата излизаше с метла старият Руйгоро и помиташе листата по пътя. Той все се плашеше, че някое дете можеше да се подхлъзне на тях, да падне и да се пребие.

По онова време старецът още работеше като пощальон. И всеки ден в продължение на двадесет години, в дъжд и пек, той разнасяше пощата от Кобатаке до Такафута и обратно. За преданата си служба бе дори удостоен с награда от Министерството на съобщенията. Руйгоро винаги носеше кръгла плетена шапка и широко тъмносиньо сако с извезани с бял конец на яката думи „Пощенски клон Кобатаке“. Краката му бяха обути в навуща и сламени сандали, а торбата с пощата висеше на един преметнат на рамото му прът. Когато на пътя си играеха деца, или той се оказваше задръстен от някоя каруца, Руйгоро започваше да вика: „Хей, хей! Пощата е пак при вас! Хей, хей! Всичко нося ви завчас!“ А децата се скупчваха отстрани на пътя, изчакваха го да отмине и започваха в един глас да крещят: „Хей, хей! Пощата е пак при вас! Хей, хей, хей!“

От ниското долетя шум на мотор, вратата на колата се хлопна и пак се възцари тишина. Слънцето клонеше към залез. Шигемацу се измъкна от прикритието си и се спусна към къщата на Котаро. Вратите на верандата бяха все така плътно затворени, широко отворена зееше само входната врата. Шигемацу влезе. Котаро седеше със скръстени ръце и гледаше замислено в земята. Вероятно бе застинал в тази поза, след като бе отпратил гостенката си.

— Добър вечер — рече Шигемацу.

Котаро се стресна, откъсна очи от пода и отвърна на поздрава, но веднага пак сведе поглед. Изглеждаше като да се срамува от нещо или поне така се стори на Шигемацу, въпреки че вътре беше почти тъмно. Изглежда бедният Котаро е бил принуден от посредничката да наговори какви ли не неща за Ясуко и сега се чувстваше много неудобно. Шигемацу схвана обстановката, благодари набързо за змиорките, изчака да пресипят кнедлите в друг съд и без да каже нито дума повече, се обърна и си тръгна.

Случилото се го накара да изпита много неприятно чувство. Беше му жал за Ясуко, че я разпъваха като на кръст пред хорските очи. Оставаше му само едно — колкото се може по-бързо да препише своя „Дневник за атомната бомба“, да го покаже на сватовете от Ямано и да ги накара да направят сравнение между него и дневника на племенницата му. Не го ли стореше, щеше да престане да се уважава.

За вечеря той изяде купичка разреден със зелен чай ориз и веднага след това се зае за работа.

Успях как да е да се измъкна от плаца. По улицата се влачеше неспирен поток от хора. Повечето бяха само с това, което бе останало по гърбовете им. Само едно семейство тикаше ръчна количка, натоварена с какво ли не, а най-отгоре върху купчината багаж бе кацнало детето. Мъжът и жената се караха гръмогласно, защото нито можеха да си проправят път с количката през множеството, нито пък се решаваха да захвърлят вещите си и да тръгнат като останалите. Други двама, пак мъж и жена, носеха огромни вързопи, сигурно с дрехи. А отгоре на всичко мъжът се бе натоварил и с куфар, и с преметната на гърба голяма чанта. На тази улица срещнах и колона от ученици. Децата се бяха хванали за едно въже, може би за да не се откъснат едно от друго, и унило крачеха.