Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Но все пак учебникът по история бе съставен в абсолютно съответствие с официалната политика на правителството, затова когато я извикали на разпит, властите предупредили нашата съседка „да си затваря устата и да не разпространява зловредни слухове“. „Ние имаме сведения — рекли те, — че купувате стока на черния пазар, а хора като вас нямат право да си позволяват да правят долни забележки по отношение на учебниците и образованието в нашата страна. Безотговорните приказки, както знаете, са наказуеми по силата и на гражданските, и на военните закони.“ Ставало дума за нарушение на Закона за всеобща мобилизация. По онова време хората се стараеха да държат езика зад зъбите си и внимаваха какво говорят.

Ясуко и моят съпруг се хранеха на обед в завода. Купуваха си там нещо за ядене, без да трябва да си носят храна от къщи, което означаваше, че дневно ние спестявахме две яденета. Аз пък минавах как да е, с няколко картофа, и така общо се спестяваха три яденета, което до голяма степен облекчаваше изхранването на нашето семейство. Понякога успявахме да се снабдим с малко елда на черно, тъй че дневната ни дажба се равняваше на три го и 3–4 шаку ориз или ечемик.

По онова време на всяко семейство се полагаше и много малко, около тридесет-четиридесет грама, черен и съвсем изсъхнал хляб. Понякога раздаваха и макарони, но това ставаше само три-четири пъти месечно, а междувременно дажбите от ориз и ечемик прогресивно намаляваха.

Много често в ориза имаше соеви зърна. Проблемът бе, че ако го готвиш по обикновения начин заедно със соята, вкусът му ставаше отвратителен. Затова ние обикновено отделяхме зърната соя — те бяха около 1 го — и ги оставяхме накиснати за около една нощ във вода. На следващата сутрин прецеждахме течността през марля и я използвахме за разреждане на соева паста или за приготвяне на соева супа. Понякога прибавяхме в нея заместители на захарта и я пиехме. Набъбналите след накисването зърна пък сварявахме в соев сос, а после ги ядяхме с ориз или негови заместители.

Хлябът заместваше ориза и ние особено го ценяхме. Обикновено го препичахме, след това си мажехме на него бобена паста. Аз правех и друго нещо — намазвах хляба с бобената паста и леко го запичах. Сдобиехме ли се с хляб, липсваше ни пък вкуса на маслото и на консервите с желирано месо. Но поне успяхме да се убедим, че що се отнася до източните подправки, бобената паста бе къде-къде по-съществена от солта или соевия сос. По-долу прилагам списък на дневната дажба храна, без да включвам в нея ориза и неговите заместители. Това всъщност е дажбата на всичките единадесет семейства от нашата съседска асоциация, или общо тридесет и двама души, но понеже беше почти невъзможно някои от храните да се разделят на толкова много части, деляхме си ги обикновено между две-три семейства:

една бучка извара от бобена паста,

една сардина или малка скумрия,

две китайски зелки,

пет-шест моркова, големи репи, праз лук, корени от репей, връзки спанак или тиквички,

пет-шест патладжана,

половин тиква.

Щом започнаха бомбардировките, снабдяването още повече се влоши. Всеки ден ходех на разчистеното от къщите празно място да бера сладка трева, детелина и други бурени. Събирах и миди под моста Миюки. Изчаквах отлива и с една четка за писане ги изравях от пясъка. В началото намирах доста миди, че дори и скариди, но към края на войната едва успявах да изровя по десетина дребни и празни миди. А за скариди и да не говорим, те съвсем изчезнаха.

На празното място до нас отглеждахме разни зеленчуци, а в градината бяхме посадили тикви. Това бе в пълно съответствие с издигнатия от властта призив: „Все ще се намери място колкото за една тиква.“ Пораснеха ли стъблата, ние веднага ги отрязвахме, обелвахме ги и ги ядяхме варени. Лятно време филизите на тиквите оплитаха цялата градина. Нямаше просто къде да стъпи човек. Годишно обаче получавахме едва по десет-дванадесет тикви, а това не бе повод да се радваме.

С ориза или със заместителите му понякога ядяхме изсушена и накълцана на ситно ряпа, суха папрат, или папратови филизи. Тях ни ги изпращаха от село моите близки.

На 8 декември 1941 г., когато бе обявена войната, аз купих големи запаси от сол и кибрит, така че нито веднъж през всичките тези тежки и пълни с лишения години ние вкъщи не останахме без сол или без кибрит. От баба си знаех какво е било по време на руско-японската война. Тогава просто не се намирала сол. Научих се да правя и заместител на соевия сос. Добавях сол в месния бульон, който консервните фабрики изхвърляха. Все още с умиление си спомням колко вкусно ставаше яденето или супата, когато му добавях мъничко от този свой соев сос. Единствено лошото бе, че ако го ядеш непрекъснато в течение на седмица-две, стомахът ти започва да не го приема.