Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Същият този Котаро бе около десет години по-стар от Шигемацу. През войната той въртеше особена търговия — обикаляше къде ли не и купуваше храни и продукти, които след това продаваше в Кобатаке. На два пъти експедициите му го бяха отвели в Хирошима и той и двата пъти бе отсядал у Шигемацу. Със себе си все носеше за подарък мариновани вишневи листа. Първия път Котаро бе пристигнал, за да купи сапунена емулсия и мазнина за ядене. Емулсията се продаваше само на черния пазар и бе извън закона за държавен контрол на средствата за миене. Това беше лепкава течност — суровина за твърд сапун. Продаваха я обикновено в големи консервни кутии.

Въпросната мазнина пък бяха обрезките от месото, преди да бъде запечатано то в кутии. Тя бе подправена и готова за непосредствена консумация. На черния пазар една кутийка десет на седем сантиметра от нея струваше десет сена 12.

Котаро донасяше покупките си у Шигемацу, а там ги увиваше в огромни бохчи, които после носеше на гръб до гарата. „От времето на дядо ми, та чак до ден-днешен пътешествията с цел търговия са били основен поминък в нашата къща“ — бе заявил той на Шигемацу.

Когато за втори път пристигна в Хирошима, Котаро успя да купи само мазнина в една огромна стара кутия. Но той се радваше и на това и за благодарност помогна на Шигемацу да постави на празното място до къщата си капан за птици. На същото празно място имаше преди това къщи, които трудовите отряди бяха съборили, за да се спре разпространяването на евентуални пожари.

Дълго време след това Шигемацу все проверяваше капана, но така и нито една птица не се хвана в него. А на празното място Шигеко събираше в ония гладни години какви ли не треви. Ядяха ги задушени в соев сос.

— Помниш ли капана на Котаро в Хирошима? — обърна се към жена си Шигемацу. — Интересно какво ли е станало с него? На онова, празното място ти береше лете какво ли не, помниш ли?

— Да, наистина — отвърна Шигеко. — А в капана не се хвана нито една птичка. Сигурно не беше правилно поставен, как мислиш?

Шигемацу и досега помнеше какво си мърмореше Котаро, докато дялкаше бамбуковите пръчици за капана: „Тази вечна липса на храна е нещо ужасно. В кухнята на Щаба по снабдяване хората се мотаят без работа. До последния момент не е ясно дали ще се готви супа от бобена паста или просто чорба от солена вода. Изглежда, че и да искат, не могат да направят предварително меню.“ В онези дни наистина всеки гладуваше.

— Ей, Шигеко, знаеш ли, имам една идея. Я вземи да напишеш какво ядяхме през войната. Например менюто за една седмица. Сигурно не помниш съвсем подробно, но можеш да нахвърлиш поне това, което си спомняш. И го направи, да кажем, до утре, а?

— Менюто, казваш. Колко е то — задушени в соя листа от звездица, див праз с бобена паста и оцет и толкоз. Като че ли това е всичко.

— Ами нали тъкмо това ми трябва. Да стане ясно с какви боклуци се хранехме. Можеш да го наречеш „Невероятната оскъдица, в която живееше семейство Шидзума през войната“. Аз пък от своя страна ще го вмъкна в своя „Дневник на атомната бомба“. Как досега това не ми е дошло наум?

— Щом толкова държиш да не забравиш, аз също имам идея — рече Шигеко. — Всяка година в деня, в който бе пусната бомбата, ще приготвям същата закуска като на съдбовния 6 август, искаш ли? Много добре си спомням каква беше тя.

— Така ли? Какво ядохме тогава?

— Водниста супа от миди, а вместо ориз, обезмаслени соеви зърна. И това беше всичко. Шест малки мидички за трима ни, не забравяй. Предния ден двете с Ясуко ги бяхме изровили от пясъка под моста Миюки.

Най-сетне Шигемацу си спомни. Това бяха почти празни миди със слабо, съвсем прозрачно месо. Той дори бе измърморил на Шигеко, че изглежда и мидите през тия военни години страдат от недояждане.

— Слушай, Шигеко, ти си тук домакинята, затова изхранването на семейството е твоя грижа. Тъй че вземи и напиши това, за което те моля. До утре, ако е възможно. Не е важно как ще го напишеш, като писмо или във формата на дневник… — за миг Шигемацу се замисли. — Както и да е, аз днес доста поработих и сега лягам.

Следващият ден бе селски празник и по традиция, в качеството си на стопанин на дома, Шигемацу трябваше да почисти и оправи всички сечива по двора. Той изми мотиките, лопатите и лостовете, постави им нови дръжки, наточи брадвите и сърповете, подреди трионите. Той даже наточи сърповете за ориз и ги намаза с рапично масло. После оплеви тревите около домашното параклисче в дъното на двора и отиде до езерцето край къщата на Шокичи, за да провери какво става с рибките. Докато се огледа и дойде време за обяд.