Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Към пет часа от града пристигна и Ясуко. Беше с накъдрена коса и цялата излъчваше някакъв необичаен блясък. По това време и Шигеко свърши със своите записки, които бе озаглавила: „Какво ядяхме през войната в Хирошима.“ Написала ги бе на оризова хартия с четка и туш.

Какво ядяхме през войната в Хирошима

Тук всъщност описвам какво беше положението с храната в Хирошима, преди да падне бомбата. Но преди това искам да кажа нещо и за нашето тогавашно ежедневие, пък и за това, какво бе поведението на хората.

По онова време специален закон контролираше разпределението на дажбите храна — ориз, заместители на ориза, риба, зеленчуци и всичко останало. Кога ще се раздава храна, разбирахме от специалните местни бюлетини или от бюлетини, които във всеки квартал се предаваха от семейство на семейство. Въпросните бюлетини бяха много важни, защото чрез тях директивите на официалната власт стигаха до знанието на всеки човек. Властите наистина държаха много на тях и за да върви гладко системата, те използваха дори киното и грамофонни плочи и популяризираха една песничка, която би трябвало да повдига духа на хората от кварталните асоциации. Спомням си само началото на песничката, в което се казваше:

В дните, в които раздаваха дажбите храна, хората още от зори се тълпяха пред разпределителния център. Не се учудвайте, защото в ония години липсата на храна бе наистина неописуема. Много често опашки ставаха и пред някои от обикновените магазини, въпреки че обявите, налепени по витрините, гласяха: „Отворено, но не за продажба.“ Нерядко наредилите се най-отзад питаха онези, дето бяха по-близо до вратата: „Какво продават?“ Отговорът на този въпрос бе: „И аз не съм съвсем сигурен, но нещо като че ли продават.“ Толкова нищо нямаше, че хората бяха доволни да се докопат до каквото и да е, стига то да се яде. Не можехме да си позволим лукса да хвърлим на вятъра дори и парченце хартия.

Парите нямаха абсолютно никаква стойност. Понякога, когато купувах зеленчуци в някоя селска къща извън града, вместо пари искаха да им плащам с дрехи или друга някоя полезна вещ. Предприемачите и посредниците започнаха естествено да се занимават с тайна търговия и хората взеха да ги наричат с презрение „черноборсаджии“. Ако може да се говори за някаква типична рожба на войната, то това, според мене, е думата „черноборсаджия“ — отвратителна дума, която не мога да слушам и днес без веднага да си спомня за жестоките военни години.

Много добре помня, че дажбите на основните храни, ориз и ечемик, бяха най-напред по около 3,1 го. 13Но съвсем скоро след това по-голямата част от ориза и ечемика бяха заменени със соя, после започнахме да ядем внесения по силата на някаква незнайна милост чуждестранен ориз, за да се стигне до най-лошото — отвратителната и съвсем негодна за ядене пресована соя. Дажбите постепенно намаляваха и в края на краищата на човек се падаше само по 2,8 го дневно от същата тая противна соя.

Първоначално ни раздаваха черен неолющен ориз, който бе толкова неприятен за ядене, че се налагаше да го насипваме в бутилки и да го лющим с пръчки, докато получим бял ориз. Това най-често правехме през нощта, т.е. работехме допълнително и всеки се оплакваше от страшна умора. Изчистен от люспите, оризът беше много по-малко от официалната дажба, защото от 3,1 го на човек, оставаше само 2,5 го.

Точно по онова време, струва ми се, нашата съседка г-жа Мияджи бе извикана от местните власти на разпит. Тя тръгнала един ден да купува някъде извън града провизии и като се настанила до един човек във влака за Кабе, взела, че рекла: „Дажбата ориз е вече три го, а в учебника по история на сина ми се разправя за тежките години, когато селяните ядели само по четири го ориз. Какво противоречие, нали?“ Тя имала предвид някакъв стих от учебника по история, в който се казвало: „Всекиму по четири го неолющен ориз дневно.“ По-късно Мияджи сама ми каза, че стихът бил от поема на Кенджи Миядзава 14 — много известно произведение, описващо безмилостно тежките условия на живот на японските селяни. „Хората вече казват: «Три го неолющен ориз дневно», вместо «четири го неолющен ориз дневно», а това е обида за образованието“ — била рекла г-жа Мияджи. „Какво ще стане, ако и детето ми чуе това? Няма да се учудя, ако то започне да се съмнява в правдивостта на изучавания материал. Друго би било, ако Кенджи Миядзава стане от гроба и преработи своята поема…“