Масуджи Ибусе - Черен дъжд

Безброй хора, които се влачеха натам, накъдето ги носеше тълпата.

Хора, които вървяха със затворени очи, олюлявайки се насам-натам под яростните напори на множеството около тях.

Жена влачи за ръка дете. Изведнъж тя вижда, че детето не е нейното, освобождава с отчаян вик ръката си и хуква да бяга. А детето — момченце на около шест-седем години — тича след нея и ридае сърцераздирателно: „Мамо! Мамо!“.

Баща в миг загубва детето си в тълпата. Той го вика, мъчи се да си проправи път сред хората, докато някой, когото той е блъснал, не го изхвърля настрани.

Мъж на средна възраст влачи на гърба си старец.

Баща носи на гръб сакатата си дъщеря.

Майка тика количка с бебе. Внезапно тълпата се люшва, количката се преобръща, майката пада отгоре й, а върху нея минават в тръс двадесет-тридесет души. Ах, колко страшни бяха крясъците на майката! Човек трябва да ги чуе, за да повярва на думите ми.

В протегнатите си ръце един човек носи голям стенен часовник. При всяка негова крачка от часовника се разнася глух тътен.

В тълпата крачи боса жена. Тя прикрива с две ръце очите си и гръмко ридае.

Един човек е преметнал на рамо въдица, на която се поклаща кошничка за риба.

Възрастен мъж придържа за кръста една жена и я влачи напред. При всяка негова стъпка главата на жената се люшка безпомощно напред-назад, на ляво на дясно. И двамата изглеждат така, сякаш всеки миг ще издъхнат, но тълпата ги притиска, държи ги изправени.

Мъж пристъпя нервно, готов сякаш да хукне, но човешката вълна му пречи, спъва го, спира го…

Шигемацу едва успя да стигне дотук, когато Шигеко викна от кухнята:

— Шигемацу, колко мислиш е часът. Стига си писал, ами идвай да вечеряш.

— Идвам, идвам — отвърна Шигемацу. Толкова се бе увлякъл в работата, че бе забравил дори за вечерята. Пък и докато пишеше, все си взимаше от солените домашни семки на Шигеко. Ясуко и жена му отдавна вече бяха вечеряли. Тази вечер племенницата му си бе легнала по-рано, защото на другата сутрин се канеше да вземе първия рейс за Шин’инимачи, за да отиде на фризьор.

Шигеко сипа в паничката пред него супа от змиорки.

— Днес доста работа свърших — рече Шигемацу. — Стигнах до мястото, където описвам как съм се добрал до източния плац и колко хора, потърсили убежище от чудовищната гъба, е имало там. А съм разказал всъщност само една хилядна от онова, което видях. Колко трудно е все пак писането, нали?

— Това е така, защото като пишеш, ти непрекъснато се впускаш в своите там теории.

— Какви ти теории! От литературна гледна точка аз описвам събитията в дух на най-жесток реализъм. Но да оставим това, ами я по-добре ми кажи дали тези змиорки са държани достатъчно дълго в чиста вода. Да не миришат на тиня?

— Котаро ми ги донесе преди известно време. Уловил ги бил във вадата под храма, а после ги оставил да престоят в течаща вода в своята петстотинлитрова делва.

През войната Котаро бе отсякъл за нуждите на държавата огромното дърво гиннан, което се издигаше в двора му. Когато взел да изравя корените, ненадейно се натъкнал на скрита дълбоко в земята огромна глинена делва в стил Бидзен 11, която вероятно в стари времена са използвали за складиране на ориз. Делвата била счупена на пет-шест места, но Котаро успя да залепи внимателно парчетата с цимент. И сега я използваше най-рационално.

Шигемацу се настани пред малката лакирана масичка и надигна една пълна с кафеникава течност чашка. Това беше отвара от сухи листа на гераний, звездица, живовляк и разни други треви, която той пиеше винаги преди ядене. На масата пред него Шигеко бе поставила чинийка с бобена паста със ситно нарязани корени от детелина в нея, пържени яйца, парченца маринована ряпа и паничка супа, в която плуваха късчета, нарязана на ситно змиорка.

— Това се вика пир! — рече Шигемацу и вдигна капачето на паничката със супата. — Котаро винаги има нещо в делвата си, нали? Помня, че веднъж той бе излял водата от нея, бе насипал на дъното й пясък, а върху него бе сложил яйца от костенурка. Мислеше си, че ще се излюпят, но от тази работа май нищо не излезе.

— А в края на миналата година той бе пуснал в нея седем-осем живи змиорки.

— Да-а, делвата на Котаро е нещо забележително. Един истински „рог на изобилието“. Няма да е лошо и ние да си направим нещо подобно.

Това, разбира се, беше невъзможно, защото тяхната къща беше на баир и да се прекара до нея вода с помощта на кухи бамбукови тръби, както бе сторил Котаро, изобщо беше невъзможно. Котаро бе направил бент на потока над своята къща и от него през бамбукови тръби пълнеше делвата си с вода. На всичкото отгоре част от водата в нея изтичаше през пукнатините, където бяха залепени парчетата, а това създаваше почти идеални условия да се държи вътре каква ли не жива риба.